Биоетика: трансплантацията и дарението на органи

Разглеждайки различните аспекти от нашия живот през призмата на биоетиката, не можем да отминем един наистина важен въпрос какъвто е трансплантацията и дарението на органи. Понякога органите на един починал,могат да спасят човешки живот. Но лесно ли се съгласяват близките на починалия на такава постъпка,в моменти на безгранична мъка?


По данни на българската Държавна агенция по трансплантация, разумно краткият срок, който по закон се дава на близките да вземат решение за трансплантация, ще бъде фиксиран до 6 часа. Идеята за фиксирането на времето е на здравното министерство, защото съхраняването на органите на починал е много трудно. Парламентът все още обаче трябва да вземе окончателно решението. 2703 са българите, които са вписали категорично отказ за даряване. В Италия през февруари т.г. бе взето решението съгласието за дарение на органи да бъде записано във всяка една лична карта. Италианците в това отношение са много щедри, а Църквата също изразява своята подкрепа към този хуманитарен жест.
Православната, както и Католическата църкви гледат на трансплантациите, както и на всичко, отнасящо се до здравето на човешките същества и борбата им със смъртта, с много съчувствие и разбиране. Християнската църква като цяло иска да помогне на реципиента, но също да се зачита и донора.

Етичните критерии, които църквата прилага по отношение на трансплантациите, както и критериите, прилагани по отношение на всички други въпроси, трябва да бъдат поставени на духовна основа. Понятието "даряване на орган" трябва задължително да включва понятието "съзнателно съгласие" на донора, т.е. донорът трябва свободно и без ограничение да се съгласи да му бъдат взети органи. Актът на даряване трябва да бъде искрен и истински.
Богословието не препятства усилията на медицината да подобрява и възстановява здравето на човешките същества, като по този начин удължава живота им. И все пак, тя отчита относителния характер на живота, поставяйки като необходими условия зачитането на лицето и на благополучието на неговия ближен и държейки всичко да се извършва в рамките на правилата и принципите на медицинската и биомедицинската етика, които защитават личността на всеки индивид. Животът е дар от Бога. Животът, който ни се дава, е собствено наш до степен, че ние можем да го дадем с любов.


Духовната основа на християнската етика относно трансплантацията е психологическата готовност да "дадеш себе си". Да дадеш живота си, а следователно – да дадеш тялото си, не е акт на самоубийство или евтаназия. Даването на живота е велик и голям жест. Следователно, всеки, който желае да дари органите си, дарява не само органите си, но и самия си живот. Това не е само акт на даване, но и на саможертва.


Църквата подкрепя и насърчава даряването от живи донори на органи, от които имаме по два (бъбреци), и на тъкани (кръв, кожа, костен мозък). По отношение на определението за мозъчна смърт, Църквата уважава и се доверява на медицинските изследвания и на клиничната практика и следователно, приема универсално приетото определение за мозъчна смърт като отговарящо на необратимия биологически край на човешкото същество. При диагностициране на мозъчната смърт трябва да се прилагат строго международно утвърдените критерии.


Едва след категоричното диагностициране на мозъчната смърт може да се разглежда въпроса дали лицето е донор или не (т.е. дали имa дадено съгласие), за да може диагнозата да бъде напълно обективна и да не бъде повлияна по никакъв начин.
Законът обаче трябва във всички случаи да се погрижи да няма никакво съмнение, че близките търгуват с дарените органи. Църквата има задължението да защитава акта и участващите лица от евентуалио малтретиране, експлоатация и дори жертване с цел трансплантация, които обслужват големи икономически интереси.
Църквата благославя желаещите да станат донори, но разбира и онези, които се колебаят. Помощта, която тя оказва, трябва да бъде включена в определени ритуали.Трансплантацията е може би един от малкото въпроси, по които държавата се нуждае пряко от помощта на Църквата; действително, Църквата може да играе съществена роля за бъдещето на трансплантациите. А това предполага както сериозни права, така и важни задължения.

Църквата, в сътрудничеството с държавата трябва да постави твърди условия, за да не бъде затрупана с решения и закони на държавата и на други институции, които могат да бъдат взети или осъществени в напълно различен дух и с напълно различни цели. Необходимо е да се извършва строг контрол за правилното прилагане на съответното законодателство, където Църквата, заедно с представители на Националния съвет по трансплантации и Националния управителен орган по трансплантации, да насърчават центровете за трансплантации да работят съгласно принципите на зачитане, свобода и любов към човешките същества.

За съжаление България е на последно място в класацията за желание за донорство, но дали това е резултат от слабата социална политика и сенсибилизиране на населението към проблема или българинът е малко щедър? Моето лично мнение е, че ако не бъдат предложени конкретни действия за произнасянето на личното желание на всеки един човек „за” или „против” донорствто, това ще остане един неизяснен въпрос.


Венета Ненкова