Синод за Близкия Изток във Ватикана: общение и християнско свидетелство

„Предстоящият Синод е подходящ повод за християните по целия свят да дадат своята духовна подкрепа и солидарност към техните братя и сестри от Близкия Изток. Но също така е повод да се изтъкне важното присъствие и свидетелство на християнството в страните от Библията, не само за християните, а за всички ваши близки и съграждани”. С тези думи Папа Бенедикт ХVІ връчи на патриарси и епископи от Близкия Изток работния документ за Специалния синод, по време на своята визита в Кипър. Асамблеята ще се проведе от 10 до 24 октомври във Ватикана на тема: „Католическата църква в Близкия Изток: общение и свидетелство”. Документът е с обем 40 страници и е резултат на многобройните предложения, направени чрез специален Въпросник към епископите Източните църкви, Епископските конференции, Римската Курия, ватиканските ведомства, както и от многобройни църковни групи и обикновени вярващи.

Още в предговора, генералният секретар на Синода на Епископите, арх. Никола Етерович подчертава, че „актуалната обстановка в Близкия Изток много наподобява на живота на първите християнски общности по Светата Земя”, изпълнен с многобройни трудности и преследвания. „Първите християни действат във враждебни ситуации, срещат противодействие и неприязън в религиозните среди ... родината им е покорена в рамките на римската империя”. Въпреки това, те „провъзгласяват Божието Слово в неговата цялост”, стигайки дори до „мъченичеството в името на вярата в Господа на живота”.

Основните целите на Синода „да утвърди и укрепи християнската идентичност, чрез Божието Слово и църковните Тайнства”, а на второ място „да обнови църковното общение между местните Църкви, за да свидетелстват по-добре истинския християнски живот, неговата радост и жизненост”. Това включва икуменически усилия и диалог с евреи и мюсюлмани „за благото на цялото общество” и за да може „религията да стане повод за мир”. Освен това, Синодът ще припомни на християните „причините за тяхното присъствие в едно предимно мюсюлманско общество: арабско, турско, иранско или еврейско”.

Обстановката в която живеят християните в Близкия Изток
В първа глава се припомня, че всички Църкви по света „произлизат от Църквата в Ерусалим” (14) и се потвърждава, че разделенията между християните (Ефеския и Халкедонския събори през Vв. и разделението между Рим и Константинопол през ХІ) са породени преди всичко от „политическо-културни причини”. Въпреки това, Светият Дух действа за сближаването на Църквите и за премахването на пречките за видимото единение желано от Христос”. В Близкият Изток Католическата църква е представена с нейните традиции от 6 Патриархални църкви, всяка със свое богато духовно, богословско и литургично наследство” (15-18). „Тези традиции са богатство за цялата Църква и имат апостолски произход”, се казва в документа и би било „истинска загуба за Универсалната църква и за Християнството, ако те изчезнат точно там, където са родени”. Това е и „тежката отговорност” на Църквата и вярващите да бъде „съхранена християнската вяра по тези свети земи”.

За съжаление, констатира документът, „евангелският устрем често пъти е спиран, а пламъкът на Светия Дух изглежда отслабен”(20). Причините са различни: емиграцията на цели семейства, намаляване на раждаемостта, увеличаване на враждебността срещу евангелските ценности, но също така и „липсата на единство сред клира”, което придава „обратен знак на свидетелството”(22). Католиците в Близкия Изток също са приканени да насърчават „позитивното светско отношение” на държавата, за да „облекчат теократичния характер на правителството” и допринесат за „повече равенство между граждани и религии, като по този начин насърчават здравата демокрация и светски характер на държавата, която признава изцяло ролята на религията в обществения живот и в пълен респект на религиозния и обществен ред”(25). Църквата насърчава за формирането и възпитанието на „многобройни семейства”, което остава „най-голямата инвестиция за бъдещето”(29), чрез католическите училища и университети, както и чрез болничните и социални центрове. В това число и хуманитарните инициативи, които са насочени не само към католици, а и към мюсюлмани и евреи „в името на общото благо”(30). Освен това в документът се призовава за „прозрачност във финансовото управление на Църквата, особено от страна на епископи и свещеници, като се различават разходите за лични и църковни цели”(31).

Регионалните конфликти правят още по-несигурно присъствието на християни в Близкия Изток, посочва документа. „Израелската окупация в Палестинските територии още повече затруднява ежедневието, свободното движение, икономиката, социалния и религиозния живот, включително и достъпа до култовите места, зависещ от позволение на военните за едни и отказ за други поради мотиви за сигурност”. Освен това документът посочва, че „някои християнски фундаменталистки групи оправдават несправедливата политика наложена на палестинци, което прави още по-деликатна позицията на арабските християни” (32). Християните са основната група от жертвите на войната в Ирак, но все още и днес, „световната политика не държи сметка на този факт”(33). По-конкретно, „в Ливан християните са разделени в политически и конфесионален план”; в Египет ”нарастването на исляма в политиката и принудителната пасивност на християните в гражданското общество излага живота им на много трудности”. В други страни, авторитаризмът и диктатурата принуждават населението, включително и християните мълчаливо да понасят всичко, за да спасят същественото. В Турция актуалното значение на светския характер на държавата поставя проблеми за пълната религиозна свобода в страната”(34). Документът призовава християните „да поемат своя дълг в обществото, въпреки опитите за обезкуражаване(35).

„На Изток – се чете в документа - свободата на религията означава само свободата на култа”, а не „свободата на съзнанието, което включва свободата да се вярва или не, практикуването на религията по индивидуален или обществен начин и дори свободата за промяна на религията”. Като цяло, на Изток религията е социален и дори национален избор, но не индивидуален”, обобщава документа. „Промяната на религията се смята за предателство към обществото, културата и нацията, която е изградена главно върху една религиозна традиция” (37). Затова „приемането на християнската вяра се смята за прозелитизъм, а не плод на истинско религиозно убеждение. За един мюсюлманин промяната на вярата е забранена от държавен закон”. От друга страна, посочва документът , някои християни приемат исляма, но „не по религиозни убеждения , поради лични интереси...Понякога и под натиска на ислямския прозелитизъм”. Въпросът за известяване на Божието Слово се нуждае от задълбочаване, за да се достигне до утвърждението на правото религиозна свобода за всеки човек и пълната свобода на съзнанието(38). Междувременно, констатира работния документ на Синода, „ислямският екстремизъм продължава да расте по целия регион и се превръща в заплаха за всички християни, евреи и мюсюлмани” (41-42).

В този контекст на конфликтност, финансови трудности и политически и религиозни ограничения, християните продължават за емигрират: „международната политика много често пренебрегва съществуванието на християните, които са първите жертви; това е една от основните причини за емиграцията (43-44). Оттук и призива към Църквите на Запад „да засилят чувствителността на своите правителства за тази ситуация (45). От друга страна, в Близкия Изток се наблюдава нарастваща имиграция на африкански и азиатски работници сред които много християни, които много често стават обект на „социална несправедливост....експлоатация и сексуални насилия”(49). В този контекст католиците са призвани „все повече да бъдат истински свидетели на Христовото Възкресение в обществото”(52).

Църковното единение
Втората глава на документа е посветена на църковното общение. В нея се казва, че вярващите от Близкия Изток „съзнават факта, че християнското общение има за пример Божествения живот в тайната на Пресветата Троица”, а отношенията между хората са изпълнени с Божията любов”. Затова животът на Църквите в Близкия Изток трябва да бъде живот в общение по модела на единението Бога Отец, Син и Свети Дух, като всеки християнин е член на Тялото, чийто водач е Христос”(54). Това общение в лоното на Католическата църква се проявява чрез два главни знака: кръщението и Евхаристията в общение с Римския епископ и Свети Петров приемник, постоянна и видима база за единението във вярата и общението” (55). За да се насърчи единството в различията е необходимо „преодоляването на йерархията в конфесиите, насърчаване на сътрудничеството между различните църковни общности, координация на пастирската дейност и стимулиране на духовното съревнование, а не съперничество”(56). Църковното общение се осъществява на универсално ниво с Папата, на патриаршеско ниво чрез Синод, който събира епископите около Патриарха и на епархийско ниво, около Епископа(57). Всички християни се призвани да се чувстват „членове на Католическата църква в Близкия Изток, а не само членове на локална Църква”. Христовите служители и богопосветените са призвани да бъдат „пример за другите и водят обикновен живот с реално откъсване от парите и удобствата в света, практикувайки целомъдрието и чистота и прозрачност в отношенията”(58). „Синодът трябва да окуражи вярващите да поемат още-повече своята роля на кръстени, участвайки в пастирските инициативи и особено в социалния живот, винаги в общение с църковните пастири”(60).

Християнско свидетелстване
е темата на третата глава в работния документ на Синода за Близкия Изток. Подчертава се „важната роля на катехизиса за познаването и предаването на вярата”, както и за „премахването на дистанцията между вярата в истината и живеенето на вярата”(62-69). Относно литургията, документът препоръчва „усилия за обновление”, което трябва да съхрани традицията, но същевременно да се съобразява с модерната чувствителност и актуалните духовни и пастирски нужди”. До този момент литургичното обновление се състои в литургични преводи на местен език, предимно арабски (70-75). Освен това се изтъква „спешната необходимост от икуменизма, като бъдат преодолени предразсъдъците и недоверието, чрез диалога и сътрудничеството”. Посочват се и два особено важни знака: обединението на християнските празници (Рождество Христово и Пасха) и общото управление на култовите места в Светата Земя...в духа на любов и взаимно уважение”.


Документът отделя .важно място за отношенията с еврейската религия, като за главен ориентир се посочва Втория Ватикански събор. Диалогът с евреите се определя като „съществен, въпреки трудностите породени от израелско-палестинския конфликт. Насърчението е „двата народа да могат да живеят в мир в своята родина и в граници, които са сигурни и признати от международната общност”. Същевременно се отправя остра присъда над антисемитизма, като се подчертава, че „настоящите негативни отношения между арабските народи и израелския народ имат по-скоро политически характер” и не засягат Църквата. Християните са призвани „да бъдат носители на духа на помирението, базиран на справедливостта и равноправието за двете страни. От друга страна, Църквите в Близкия Изток приканват към „разграничаване между религиозната и политическата действителност” (85-94).

Разгледани са също така и отношенията с мюсюлманите, които също имат за основа Втория Ватикански събор. Цитирани са думите на Бей едикт ХVІ, че „междурелигиозния и междукултурния диалог между християни и мюсюлмани не може да се сведе до сезонен избор, защото той е жизнена необходимост от който до голяма част зависи нашито бъдеще”. „Отношенията между християни и мюсюлмани са повече или по-малко трудни – се чете в документа – особено поради факта, че мюсюлманите не разграничават религията о политиката, което поставя християните в деликатната позиция на не-граждани, докато те са граждани на тези страни много преди идването на исляма. Ключът за успеха на съжителството между християни и мюсюлмани е да не се изолират в гета и заемат отбранителната позиция, типична да малцинствата. Много вярващи посочват факта, че християни и мюсюлмани са призвани да насърчават социалната справедливост, мира и свободата и да защитават човешките права, ценностите на живота и семейството”.


В тази светлина документът препоръчва „ревизията на учебниците и особено на преподаването на религия, които трябва да бъдат освободени от предразсъдъците и стереотипите за „другия”(95-99). В актуалната конфликтна обстановка в региона християните са призвани да насърчават „педагогиката на мира”. Това остава „най-реалистичния път, въпреки опасността да бъде отхвърлен, но и възможност, която може да бъде приета, предвид насилието, което доведе единствено до провал и обща стагнация”, се чете в документа. Според синодалните отци, „обстановката в Близкия Изток е използвана от най-радикалния международен тероризъм”. Затова „приносът на християните е неотменим”, въпреки че „много често” страните от Средния Изток „идентифицират Запада с Християнството” с което нанасят големи щети на християнските църкви”(100-102).

Документът анализира и въпроса за модернизма, който за вярващия мюсюлманин има атеистично и неморално лице. За него това е културна инвазия, която го заплашва и смущава ценностната му система. „Модернизма е също борба за справедливост, равенство и защита на правата” , се чете в документа на епископите от Близкия Изток. Католическите училища се стремят „да формират хора, които могат да различават позитивното от негативното и вземат най-доброто”. Но също така, допълва документа, „модернизма крие опасности и за християните: близко-източните общества също са заплашени от отсъствието на Бог, от атеизма, материализма, релативизма и безразличието. Тези опасности, наред с екстремизма, много лесно могат да разрушат семейства, общества и Църкви”(103-105).


„От тази гледна точка, християни и мюсюлмани трябва да започнат един общ път”, посочва документа за специалния Синод за Близкия Изток. Християните трябва да имат съзнанието, че принадлежат към Близкия Изток и че са „съставна част от него като граждани”. Нещо повече, християните са „пионерите за възраждането на арабската нация” и тяхното дело е признато в обществото” (106-108) въпреки че „ с нарастването на ислямския интегрализъм, навсякъде се регистрират нападения срещу християни”(110). „Християните могат да дадат особен принос за справедливостта и мира” и имат дълга „смело да разобличават насилието, независимо от коя страна идва, като дават предложения в светлината на диалога, помирението и прошката. Заедно с това християните трябва „да изискват с мирни средства” признаването на своите права пред мюсюлманските власти”(111-114).


„Евангелизацията в едно мюсюлманско общество може да се извършва само чрез свидетелстване”, което обаче трябва да бъде придружено от „гаранцията за ненамеса от външна страна”, се казва накрая в документа. „Хуманитарната дейност на католическите общности към най-бедните и намиращите се в социалната периферия, представлява най-видимия начин за разпространение на християнското учение(115-116).
 
Заключение
В края работният документ за Синода за Близкия Изток изтъква „безпокойството от настоящите трудности, но същевременно и надеждата, върху която се основава християнската вяра. „Историята ни отрежда мястото на малко стадо. Но ние, с нашето поведение, можем да придобием важно значение. Десетилетия липсата на решение на израелско-палестинския конфликт, незачитането на международното право и човешките права и егоизма на големите държави дестабилизира равновесието в района и наложи на населението насилие, което ги води към отчаяние.последствията от всичко това е емиграцията, най-вече на християни. Пред тези предизвикателства християнинът е призван за приеме своето призвание в служба на обществото”. Оттук и финалния призив към християните в Близкия Изток да бъдат „свидетели на истината, въпреки че може да доведе и до преследвания”: „Не бой се, малко стадо! (Лук 12,32), ти имаш мисия, от теб зависи израстването на твоята Страна и жизнеността на твоята Църква, а това може да се осъществи само чрез мира, справедливостта и равенството на всички граждани (118-123).

dg/ rv