Пет години от кончината на Карол Войтила: интервю с кардинал Анджело Комастри

Литургии, молитви, изложби, книги, културни срещи: това са някои от моментите с които верни католици и некатолици посрещнат петата годишнина от смъртта на Папа Йоан Павел точно преди пет години ІІ на 2 април 2005 г. Кардинал Анджело Комастри, генерален викарий на Папата за Ватиканския град, припомня човека и свещеника Карол Войтила:

**********
"Това са незаличими спомени, защото това са моменти в които всеки има нещо свое да разкаже. Спомням си срещата, която проведох с Папа Йоан Павел ІІ, вече на края на земния му живот, на 1 април 2005 г. Бях повикан от тогавашния секретар, монс. Дживиш, който ми каза: „Светият Отец вече си отива. Ако желаете, елате да вземете неговата последна благословия”. Направих нещо, което никога не бих направил, за да достигна до апартамента на Папата. Когато се намерих до леглото му, поклоних се, а монс. Дживиш, докосвайки ръката на Папата, му каза: „Свети Отче, тук е Лорето” – защото бивах наричан Лорето. Папата отвори очи, погледна ме и каза с нисък глас: „Не, Свети Петър!”: спомням си – бе с ясно съзнание! – че бях оставил Лорето и бях дошъл в Свети Петър и че той ми бе дал тази длъжност. Тогава си дадох смелост и попитах: „Свети Отче, дайте ми един благослов за тази нова мисия, към която ме повикахте!” Виждам го и сега: опита се да повдигне дясната ръка, която бе подута. Повдигна ръка само два-три сантиметра, после ръката му падна. Тогава аз казах: „Свети Отче, благословът ви вече е тръгнал от сърцето, аз го пазя като едно ценно съкровище. Благодаря ви”. Този е последният спомен, незаличим, който нося със себе си.


Пет години след тази смърт, присъствието на Йоан Павел ІІ в живота на множество хора продължава да бъде живо: достатъчно е да сутрин да погледнем площад Свети Петър, за да видим хилядите поклонници, които всеки ден се редят на опашка и преминават пред гроба на Йоан Павел ІІ. Защо, според вас?
Вярно е: множеството поклонници продължават непрекъснато. Много често, сутрин, се спирам за кратка молитва пред гроба на Йоан Павел ІІ и наблюдавам лицата, гледам и виждам вълнението. В началото, може би имаше известно любопитство; днес има преди всичко почит и желанието да се обобщи в известен смисъл ароматът идващ от гроба, идващ следователно от свидетелството на Йоан Павел ІІ. Аз също се питам защо: положително защото Йоан Павел ІІ бе един модел на живот употребен за доброто. Днес обществото за съжаление, е доминирано от празни модели, незначителни, от модели които – както фойерверки – се явяват за момент на телевизионния екран и след това изчезват. Йоан Павел ІІ бе човек, който знаеше защо живее и за кого живее. Виждаше се, че бе движен от един идеал, бе движен от една програма; бе човек който умираше за идеала, с който бе свързал своя живот и този идеал бе Исус! Да видиш един човек решителен в своя житейски идеал, несъмнено днес е вълнуващо, защото е рядко да се намерят такива хора! Смятам, че младежите, особено те, идват при него да търсят – в известен смисъл – да разберат тайната на този живот – и в известен смисъл – да му подражават.


За Йоан Павел ІІ бе казано и написано всичко. Но кое, според вас, е посланието и най-силното свидетелство, което остави на човечеството?
По моя преценка това е смелостта. Смелостта да свидетелства вярата в един свят, който твърде често изглежда безразличен и враждебен към вярата. Няма да забравя никога, когато на 16 октомври 1978 г. неочаквано на площад Свети Петър, когато се появи този нов Папа, който за всички бе една изненада – „един Папа дошъл от далече”, както той сам каза – и произнесе на Площад Свети Петър своето свидетелство на вярата: „Исус Христос да бъде благословен!”. В ума ми има един друг момент от историята на Църквата, Петдесятница от 30-те години, когато в Ерусалим, първият Папа, Петър, излизайки от Горницата, без страх в този град, който бе осъдил Исус, без страх извика неговото име: „Исус от Назарет, когото вие разпънахте, възкръсна!”. Християнската история започна с този глас на Петър. На 16 октомври 1978 г. на мен ми се стори, че този глас се завърна, който в гласа на Йоан Павел ІІ завърна смелостта от началото: „Нека бъде благословен Исус Христос! Не се страхувайте от него! Отворете, широко разтворете вратите си за Христос!”. Целият негов живот се движеше около тази смелост. Издигна своята вяра в момент, в който изглеждаше всичко заспало или безразлично и откъдето мина, разтърси съвестите.


„Totus tuus”. Йоан Павел ІІ бе и богородичният Папа по антономазия. Имате ли някакъв спомен, дори личен, от този момент наистина специален за фигурата на Карол Войтила?
Бях на площад Свети Петър на 25 март 1984 г., когато Йоан Павел ІІ посвети света на Дева Мария и го посвети по специален начин на Русия. На този 25 март през тази година, никой не можеше да си представи какво би означавало това посвещаване. Обаче – и това е историята! – веднага след това, в Русия на власт идва Михаил Горбачов и започва мирния процес за саморазрушение на атеистичната комунистическа империя: нещо невероятно, немислимо, недостижимо! И не само това: на 8 декември 1991 г. празникът на Непорочното Зачатие на Дева Мария, на едно голямо събрание на лидерите на най-важните републики от стария СССР, е решено разпадането на Съветския съюз. Фактът изненада целия свят и остави всички без глас, дори и тези лидери, които присъстваха там… Самият Михаил Горбачов, през 2001 г., на страниците на в.Кориере дела Сера, остави тази декларация: „И днес – това са неговите думи – не мога да разбера това, което премина през главата на руските депутати, украински и белоруски на този 8 декември 1991 г.”. Десет години по-късно, Горбачов продължава да се пита за това. Но смятам, че в основата на всичко стои решението за Богородичното посвещаване на Йоан Павел ІІ: повери се на Мария, слушайки поканата на Исус, който ни представи Мария като наша Майка, когато на Йоан бе казал: „Йоане, ето твоята майка!”. Йоан Павел ІІ взе сериозно тази повеля на Исус и ни го показа по хиляди начини. Но този ден, тази богородична почит стана история, която продължава да бележи историята на нашето време.


Карол Войтила и Йозеф Ратцингер са свързани от една дълбока, неразтрогваема връзка на приятелство в Христос. Какво мислите за тези, които напоследък пожелаха да противопоставят двете фигури?Да се противопоставят двете фигури е невъзможно и немислимо. Между Карол Войтила и Йозеф Ратцингер има едно приятелство на вяра и следователно една продължителност на вярата, която никой не би могъл да постави под съмнение. Ясно е също, че хората са различни, както са различни цветята, както са различни пейзажите …Бог не прави нищо като фотокопие! Това са две различни неща, но има една продължителност на вярата, на една продължителност към Евангелието, на една продължителност за посоката на Църквата, една продължителност на пророческия стил, който приобщава двамата папи. А това е един спектакъл, който вълнува, в който виждаме със сигурност ръката на Пророчеството, която води Църквата и води и това папство.

jp/ rv