Рим: симпозиум за 10-годишнина от Декларацията Dominus Iesus

В Рим днес бе открит двудневен Симпозиум във връзка с десетата годишнина от Декларацията Dominus Iesus за спасителната уникалност и универсалност на Исус Христос и Църквата. Документът, подписан от тогавашния префект на Конгрегацията за доктрина на вярата, кардинал Йозеф Ратцингер, бе приет от Йоан Павел ІІ на 16 юни 2000 г. Срещата е организирана от Богословския факултет към Папския университет Regina Apostolorum. Кардинал Антонио Канизарес Льовера, префект на Конгрегацията за Божествения култ и доктрината на тайнствата, изнесе днес уводния доклад.

Декларацията Dominus Iesus, често пъти зле интерпретирана, „няма за цел да разглежда по органичен начин проблемите свързани със спасителната уникалност и универсалност за тайнството на Исус Христос и на Църквата”, а да „отговори на доктрината на католическата вяра по въпроса, сочейки същевременно някои основни съществуващи проблеми” и „за избягването на определени погрешни или двусмислени позиции”. Документът започва с тези думи: „Господ Исус, преди да се възкачи на небето, повери на своите ученици повелята да известяват Евангелието на целия свят и да кръщават всички народи: ‘И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден’ (Мк 16,15-16).


„Следователно, универсалната мисия на Църквата се ражда от повелята на Исус Христос”, но днес – казва Декларацията – „тя е все още далеч от своя завършек”. Затова Църквата прави свой гласа на Свети Павел: „Ако благовествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага и горко ми, ако не благовествувам!” (1 Кор 9,16).

„Ролята на Църквата да известява Исус Христос, „път, истина и живот” (Йо 14,6), днес се позовава и на практиката за междурелигиозния диалог, който не отменя, а налага мисията сред езичниците”. Същевременно, „вечното мисионерско известяване на Църквата днес е заплашвано от релативистични теории, целящи да оправдаят религиозния плурализъм” не само фактически, но и принципно. Затова Декларацията подчертава някои точки: „преди всичко крайният и пълен характер за откровението на Исус Христос”, „Син Божи и единствен спасител”; от тук, неразтрогваемостта между Христос и Църквата и фактът че „единствената Христова Църква … съществува (subsistit in) в Католическата Църква, управлявана от Светипетровия приемник и от епископите в единение с него”.

„Църквите, които не са в съвършено единение с Католическата църква, остават свързани с нея чрез тесни връзки, като апостолската приемственост и валидността на Евхаристията, и са истински поместни Църкви. Затова и в тези Църкви присъства и действа Христовата Църква, въпреки че липсва пълното единение с Католическата църква, защото не приемат католическата доктрина за Примата, който по волята Божия, Римският епископ обективно поема и упражнява над цялата Църква. А църковните общности, които не са съхранили валидния епископат и непокътнатата и цялостна същност на евхаристичната тайна, не са Църкви по своя смисъл; същевременно кръстените в тези общности по силата на Кръщението са присъединени към Христос и затова са в единение, макар и несъвършено, с Църквата”.
 
„Трябва твърдо да се вярва – подчертава Декларацията – че странстващата Църква е необходима за спасението, но „тази доктрина не трябва да бъде противопоставяна на спасителната универсална воля на Бог”. Затова е необходимо да бъдат споделяни заедно тези две истини, т.е. реалната възможност за спасение в Христос на всички човеци и необходимостта от Църквата по реда на това спасение”. „За тези, които не са формално и видимо членове на Църквата, Христовото спасение е достъпно по силата на една благодат” – дадена от Бог „посредством познати от него пътища” – „който, имайки една тайнствена връзка с Църквата, не ги въвежда формално в нея, а ги осветлява по съответен начин за тяхната вътрешна и амбиентална ситуация. Тази благодат произхожда от Христос, тя е плод на Неговата жертва и е известена от Светия Дух”. Но е противен на католическата вяра „онзи безразличен манталитет насочен към религиозния релативизъм, който счита че всички религии са еднакви”. Разбира се, Църквата „не отхвърля нищо от това, което е истинско и свято” в другите религии, които „не рядко отразяват един лъч от тази истина, която осветлява всички човеци”. Освен това, „спасителната дейност на Исус Христос, с и чрез своя Дух, се разпростира над видимите граници на Църквата към цялото човечество”. Христос умря за всички, а благодатта действа „за освобождаване от злото във всички негови форми”. Но „ако е вярно, че последователите на другите религии могат да получат божествената благодат, тогава е сигурно, че обективно те се намират в една тежка дефицитна ситуация, която бива сравнявана с онези, които в Църквата имат пълнотата на спасителните средства. Същевременно трябва да се признае на всички чеда на Църквата, че тяхното специално положение не трябва да бъде приписвано на техните заслуги, а на една специална Христова благодат; затова ако не отговарят с мисли, думи и дела, не само няма да се спасят, но ще бъдат още по-строго съдени”.

Известяването на Евангелието на всички хора – завършва Dominus Iesus – и в контекста на междурелигиозния диалог „съхранява напълно днес както винаги, своята валидност и необходимост”, защото Бог „желае всички хора да бъдат спасени и да достигнат до познанието на истината” (1 Тм 2,4). „Именно защото вярва в универсалния промисъл за спасението, Църквата трябва да бъде мисионерска”.

jp/ RV