Дякон Иван Иванов: "Не трябва да се страхуваме да бъдем истински свидетели на Христовото възкресение"

Тази година католици и православни посрещат Възкресение Христово на една и съща дата: 4 април. Една възможност заедно да изпитат радостта от новия живот, започващ от Христовото възкресение. Точно преди един месец се проведе Молитвената седмица за християнско единение „Вие сте свидетели за това” (Лк, 24-28), като една своебразна подготовка за Пасхата. В размишленията за молитвената Осмодневница бе подчертано, че „единството не е плод на човешката алхимия, а дар от Бога”, който трябва да се проси чрез молитвата. Тази икуменическа инициатива бе повод да призове християнските лидери да полагат по-големи усилия за единението на християните и да не се „поддават на изкушението да свикват с разделението и съжителстват с раните на разединението”. При закриването Бенедикт ХVІ посочи, че „първото и най-главното условие за днешното убедително и действено известяване на Евангелието е общението и единението между Христовите последователи”. Това са и темите в интервюто с доц. д-р дякон Иван Иванов патриаршески дякон в катедралния храм „Св. Александър Невски”, преподавател по литургика в СУ „Климент Охридски” и председател на Фондация „Диалог и милосърдие/Dialogus et Caritas”.

Измина един месец от Молитвена седмица за християнското единение, която бе посветена на свидетелството на Възкръсналия Христос. Какви мисли и чувства предизвиква у тебе тази тема?
Това е една всеобща тема за всички християни и ако н ие не следваме онова, което нашия Господ Исус Христос ни заръча преди и след Неговото възкерсение - да бъдем Негови свидетели – не можем да се наречем християни. Това е и основна тема в нашия живот като християни и като хора. Възкресението на Христос е единствено по рода си и то остава да звучи в човешката история по еднакъв начин, независимо от историческите, политическите и обществените промени.

При закриването на Седмицата Папа Бенедикт ХVІ каза, че всички християни „заедно трябва да свидетелстват” своята вяра във възкръсналия Христос, предвид „комплексните съвременни предизвикателства, като релативизма, хедонизма, религиозното безразличие, етиката на живота, нарастващата враждебност срещу християнската вяра”. Как звучи това в български контекст и как може да се постигне?
Всички ние сме изправени пред тези предизвикателства на съвременния живот и несъмнено не можем да избегнем негативите, които ни се предлагат от обществото. Но християните имат надеждата, вярата и любовта към всички и към всичко, защото са свидетели на Христос. Поради тази причина, ние не можем да се страхуваме и не трябва да се стархуваме да бъдем истински свидетели на Неговото възкресение. И още повече не можем да се подчиним на всички тези обществени прояви, които имат негативен характер за човечеството, тоест, трябва да ги отречем не само чрез думи в нашата проповед, а свидетелстваме желанието за реална помощ и реална промяна в нашия живот и нашите цели като християни. Ето защо релатавизъм, религиозно безразличие, промяна на етическите принципи, нарстващата враждебност независимо от деноминацията, всичко това христиняството трябва да преодолее на базата на евангелските текстове, на свидетелството на нашия Господ и на базата на любовта между нас.
 
Към съвременните предизвикателства за християнската църква неизбежно влизат и въпросите за имигрантите и смесените католическо-православни бракове. От твоя опит в България и Италия, може ли този „икуменизъм на практика” да повлие на целия процес за пълното християнско единение?
Да, мисля че може да се нарече „икуменизъм на практика”, тъй като мъж и жена, които са свързали живота си независимо от деноминационните различия, в крайна сметка полагат основи за изграждане принципите на своето семейство – домашната църква, както казва св.Апостол Павел – но не на базата на канонически и догматичекски различия, а на базата на любовта и взаимното уважение. В тези бракове се раждат деца – ето там Църквата отделя определено внимание за това как например децата да бъдат кръстени и как да продължи техния християнски и обществен живот, съобразявайки се с традицията на Православната и Католическата църкви от една страна и от друга, съобразявайки се с държавните закони. Тепърва предстои да се изправяме пред тези реални предизвикателства на живота. Ние не можем да забраним на хората да се женят помежду си, да се обичат или да имат деца. Църквата трябва да помага в този взаимен процес. Българската православна църква винаги е имала отношение към тази практика. За да се преодолеят всички проблеми, трябва да се обърне внимание на нуждите на личността. След това Църквата трябва да помогне в зависимост от нейната методология, която е изпитана във времето и която се опира на определени канонически и догматически изисквания. Но не да пречи на личността и на развитието на човешките отношения, на хармонията, на любовта, на взаимното сътрудничество и уважение, за да могат християните от смесен брак да могат да осъществяват своите хуманни цели и да помагат на обществото. На базата на това което тя има като свидетелство и традиция да бъде основа за бъдещи възможности и сътрудничество в този процес на изграждане на личността, за да могат тези които са се събрали в името Христово и които изповядват християнството да получат в крайна сметка и спасението. Това спасение започва още от домашната църква.

„Името на ръководената от тебе Фондация „Диалог и Милосърдие” действа както у нас, така и сред католически общности в Италия. Какво ти даде работата с „другите” християни?
От 7 години, наравно с всички онези, които имат желанието да помогнат, както в България така и в Италия на всички нуждаещи се – имам предвид мои колеги и братя по дух, защото става въпрос за християни и не само – ние успяхме да покажем на дело какво означава християнска помощ, милосърдие и дякония. Това обществено служение, което изпълняваме чрез Фондация „Диалог и милосърдие/Dialogus et Caritas” го правим съобразно с онова, което ни повелява Христос, тоест, да се грижим за онези най-малки наши братя и от друга гледна точка, изпълнявайки законодателството на ЕС, тъй като то дава възможност да се осъществят реално нашите проекти. Ние работим с наши сътрудници от Италия, които са католически християни, дори основателят на нашата фондация е каноник Антонио де Мария. Тези хора ме научиха на това как се прави социално служение в реалния живот с проблемите които имат реалните хора, независимо от конфесионалните различия. Защото не от това има нужда християнството. От гледна точка на милосърдието и на любовта, християнството трябва да бъде надконфесионално и да помага максимално на всеки, независимо от неговия произход. Да, различни сме, но ни обединява любовта във възкрасналия Христос и желанието да помогнем на онези, които имат нужда от нас. Трябва да си спомним думите на нашия Господ, че свидетели на възкресението са онези, които реално изпълняват Неговите повели. Това означава да помогнем на дело на всички нуждаещи се, за да може да бъдем част от онези, коити търсят спасението и за да можем реално да предоставим взможност на всеки да намери Царството Божие. Онова царство в което няма различие, няма релативизъм, няма безразличие и няма нищо от онова срещу което ние се борим. Царството Божие е вътре в нас. Това е Царството Божие, което ние изграждаме на базата на нашите доброволни стъпки за помощ и сътрудничество. Ето това е Възкресението на нашия Господ.

Според тебе, въпросът за християнското единение трябва ли да има място в преподаването на религия и в каква светлина?
В различните програми залегнали в богословския факултет още от неговото създаване има часове определени за различните конфесии и деноминации. Нашиге студенти се запознават с неправославните и тяхната история и основните принципи и методология на тяхната религия. Няма нищо страшно и опасно да се изучава по систематично и методологично онова, което ни предлага религиозното многообразие. Напротив, за да мчожем да бъдем добри свидетели на християнството и на православието, ние трябва да познаваме какво изповядват другите. На базата на доброто познаване но нашата вероизповед, няма да се страхуваме и ще помогнем в процеса на познание и на другия”.


Димитър Ганчев