Бенедикт ХVІ: По-голямо внимание към Литургията и четенето на Библията за достигане до истината посредством вярата и разума

Вярата и разумът, когато са в почтителен диалог помежду си, са като крилата с които „човешкият дух се издига към съзерцанието на истината”. Думи на Йоан Павел ІІ, цитирани от Бенедикт ХVІ в края на генералната аудиенция, проведена днес на площад Свети Петър. Папата посвети своя катехизис на монашеската и схоластичната теология, които се утвърждават през ХІІ век в Европа благодарение на благоприятните социални и културни условия. В края на аудиенциата Папата призова днешните християни да съхраняват това богато духовно наследство.

Християнско съществуване трябва да се подхранва чрез „по-внимателното” слушане на Евангелието и на Писанията, както учеха преди 800 години основателите на монашеската теология. Освен това, както поучават схоластиците богослови от същият този период, е необходимо да се разбират, посредством човешкия разум все по-широките хоризонти на Божията тайна. Това са двете фундаментални наследства за днешните вярващи, посочени от Бенедикт ХVІ по време на аудиенцията посветена на разцвета на латинската теология от ХІІ век. Папата посочи, че за Европа от тази епоха това бе период на „жива културна дейност” и на „по-голяма евангелска чистота” вътре в Църквата, насърчена от грегорианската реформа. В този контекст разцъфтя и теологията, осъзнавайки още по-добре своята същност:
 
„Усъвършенства методите, отговори на нови проблеми, напредна в съзерцаването на Божиите Тайнства, извърши големи дела, вдъхнови важни инициативи на културата, изкуството и литературата, подготви шедьоврите на следващия век, векът на Тома Аквински и Бонавентура”. 

Пред повече от 30 хиляди души, които бяха изпълнили площад Свети Петър, Бенедикт ХVІ обясни различните методи, които монасите и ерудираните мислители развиха през средновековието чрез своя богословски подход. Монашеската теология, наречена така защото бе родена в манастирите, бе свързана, посочи Папата, „главно с обяснението на Светото Писание”, с божественото четене, или четенето на Библията:
 
„За тях обикновеното четене на светия Текст не бе достатъчно, за да се долови дълбокият смисъл, вътрешното единение и трансцедентното послание. Затова бе нужно да се практикува един "духовен прочит”, в послушанието на Светия Дух. Така в школата на Отците, Библията бе тълкувана алегорично, за да се открие във всяка страница от Стария и Новия Завет какво се казва Христос и за Неговото спасително дело”. 

Следователно монасите от тази епоха бяха подготвени не само от духовна, но и от литературната гледна точка за библейския текст. За тях правенето на богословие бе равностойно на слушането на божественото Слово, пречиствайки сърцето което трябваше да го приеме чрез постоянната медитация, завършваща с възхвалата на Бог. Тази динамика, допълни Бенедикт ХVІ, представлява и за нас един призив:
 
„Да се подхранва нашето съществуване от Словото Божие, например чрез по-внимателното слушане на четивата и на Евангелието особено по време на неделната Литургия. Важно е освен това всеки ден да се отделя определено време за медитация на Библията, за да бъде Словото Божие светилникът, осветляващ нашия всекидневен път на земята”. 

Схоластичната теология родена в училищата, станали първите университети, бе развивана, подчерта Бенедикт ХVІ, от истински „професионалисти на културата”, увлечени търсачи, които желаеха да „покажат мъдростта и основателността на Божиите тайни”, „приемани с вярата”, но „разбирани и от разума”:
 
„Схоластичната теология целеше да представи единството и хармонията на християнското Откровение чрез метода наричан ‘схоластичен’, от scuola, училище, доверяващ се на човешкия разум (…) И днес, четейки схоластичните трудове оставаме впечатлени от реда, яснотата, от логичната връзка на аргументите и от дълбочината на някои интуиции”. 

Като обясни метода на схоластичната теология – която изхождайки от централната тема съпоставя различните тези, за да достигне до една summa, т.е. до един синтез „между власт и разум”, Папата отбеляза:
 
„Тази теология ни припомня, че между вяра и разум съществува едно естествено приятелство залегнало в самия ред на сътворението (…) Вярата е отворена към усилието за разбиране от страна на разума; разумът на своя страна признава, че вярата не го умъртвява, а го подтиква към по-широки и по-високи хоризонти”. 

jp/ rv