Общо благо

„Любов в истината” е принципът около който си върти социалната доктрина на Църквата, принцип който придобива оперативна форма в ориентировъчна насока на моралното действие”. Така Бенедикт ХVІ въвежда двата основни принципа, продиктувани от усилията за развитието на глобализиращото се общество: справедливостта и общото благо.


Справедливостта, основният път за любовта
Ubi caritas, ibi ius, т.е. всяка една общност изгражда една собствена система на справедливост. Но любовта, превъзхожда справедливостта, отбелязва Папата, защото да обичащ означава да даряваш. Въпреки това, даряването не е лишено от справедливостта, която подтиква да се даде на ближният онова което „е негово” и онова което му се полага в силата на неговото съществувание и действия, посочва Бенедикт ХVІ. „Справедливостта не само че не е чужда на любовта и не е алтернативен или паралелен път към любовта: справедливостта е „неразделна от любовта”. Справедливостта, посочва Папата, е основният път към любовта, съставна част от онази любов „с дела и истина” (1 Йоан 3,18). Любовта от една страна, изисква справедливост, която се изразява в признаването и зачитането на законните права на хората и на народите. От друга страна, „любовта превъзхожда справедливостта и я допълва в логиката на даряването и на прошката”. Гражданското общество не се изгражда само от отношенията на права и задължения, а предимно от отношенията на безвъзмездност, милосърдие и общение, посочва Папата. „Милосърдието изразява винаги, дори и в човешките отношения, любовта Божия; то дава богословска и спасителна стойност на всяко едно усилие за справедливостта в света”.

Общото благо
Трябва да се обръща винаги особено внимание на общото благо, отбелязва Папата, защото да обичаш някого означава желание за неговото добро и полагане на усилия за това. „Наред с личното благо стои онова благо свързано със социалният живот на хората: общото благо. Това е благото на онова „ние-всички”, оформено от отделните личности, семействата и групите които се обединяват в социална общност. То не е благо търсено за самите нас, а за хората които са част от социалната общност и които само в нея могат истински и ефикасно да постигнат тяхното благо. Да се желае и да се полагат усилия за общото благо е изискване на справедливостта и любовта. Да се ангажираш за общото благо означава от една страна да се грижиш, а от друга да се възползваш от онази съвкупност от ония юридически, граждански, политически и културно институции, които структурират общественият живот, който по този начин придобива формата на pólis, на град. Колкото повече се полагат усилия за общото благо, толкова повече ще бъде резултатна нашата обич към ближния, защото ще отговоря на неговите истински нужди. Всеки християнин е призван към тази любов, според неговото звание и неговите възможности в отношение на pólis. Това е институционният път – можем да кажем също и политическият – на любовта, не по-малко квалифицирана и пряка от любовта, която се среща директно с ближният, извън институционалното посредничество на pólis. Когато е насърчено от любовта, усърдието за общото благо има по-голяма стойност от политическите и светски усърдия. Както всяко едно усърдие за справедливостта, то се вписва в онова свидетелство на божествената любов, която действайки във времената, подготвя вечността. Когато човешката дейност на земята е насърчена от любовта, допринася за изграждането на онзи универсален град Божий към който е отправено цялото човешко семейство. В едно глобализиращо се общество, общото благо и усилията за него не могат да не приемат размерите на цялото човешко семейство, което означава на обществото изградено от народи и нации, давайки по този начин форма на единство и мир в човешкият град, и правейки го в определен смисъл в първообраз на Божият град без граници (7)".


Първият и основен фактор за развитието, отбелязва Папата цитирайки енцикликата Populorum progressio на Павел VІ от 1967 г., е възвестяването на Христос, защото Той е първоначалната истина на Божият любов, дарената ни благодат, която предразполага нашият живот към даряването и прави възможна надеждата в едно „цялостно развитие на човека и всички хора, в повече или по-малко човешки условия”. Според Бенедикт ХVІ, приносът на социалната енциклика на Павел VІ е този, че озари пътят на човечеството в процес на обединение (8).

Любовта в истината е „голямо предизвикателство за Църквата в един свят с прогресивна и просмукваща глобализация", посочва Папата. Опасността на нашето време е взаимната зависимост между човеците и народите да не отговаря на моралната реципрочност на съвестта и интелекта, от чийто резултат може да се осъществи едно наистина човешко развитие. Само с любовта, озарена от светлината на разумът и вярата, е възможно да се постигнат целите на развитието надарени с едно по-хуманна и хуманизираща стойност.

Бенедикт ХVІ посочва, че Църквата не може да предложи технически разрешения и не претендира „дори минимално да се намесва в политиката на Държавите”. „Но нейната мисия е да изпълнява истината във всяка епоха и за едно общество създадено за човека, за неговото достойнство и звание”. Без истината, отбелязва Папата, се изпада в едно емипирично и скептично виждане за живота, защото не съществува интерес към стойностите, които го водят и насочват. „Предаността към човека изисква преданост към истината, която е гаранция за свободата и възможност за цялостното човешко развитие. Църквата е в служба на истината, която освобождава. Открита за истината, независимо от коя област на познание произлиза, Социалната доктрина на Църквата я приема, събира в едно фрагментите и медитира тази истина в опита на обществото, хората и народите (9)".


Светла Чалъкова