Приматът в черната класация на „лошите удоволствия”

Във всяка една епоха порокът предизвиква, интереса на етиката, на изкуството и философията. За религиите той е извор на грях и морална присъда, а за моралистите стои в началото на всяко „лошо удоволствие”. Но какво наистина е порокът и как успява винаги да ни привлича и съблазнява повече отколкото добродетелта? На тези въпроси отговаря монс. Джанфранко Равази, префект на Папският съвет за Култура в ексклузивно интервю за Българската програма на Радио Ватикана. Както пише в своята книга "Вратата към греха", станала бестселър в Италия , пороците са вечно съществуващи и актуални черти на човешкият характер, а всеки порок има своята особена характерност и заема различно място в йерархията на неморалността. Нещо повече, порокът не е само личностен феномен, а се трансформира в обществен, тъй като е част от социалната динамика действие - реакция и личност – индивид.

Според вас, кой от пороците заема първо място в т.н. черна листа на „лошите удоволствия”? 
 
„È profondamente vero il fatto che nonostante una certa concezione di tipo idealistico- soggettivistica….”
„Според идеалистично-субективната концепция грехът е личен въпрос и остава лична вина. В действителност се убеждаваме точно в обратното: всяко човешко действие има свой отзвук. Резонанс, който се отразява на първо място в самата личност: нека само да се замислим за този, който се дрогира. С това свое действие той съсипва себе си и своето семейство, защото всички онези които са около него навлизат в една драматична спирала, което вече не е дефект или отделен порок. Ако например, аз извърша една несправедливост, тя ще се отрази и на онези, които ме заобикалят. Днес дори и психологията гледа на този личен феномен, като на социален феномен. Разбира се, трябва да се отбележи, че разпространението на порока се дължи именно на факта, че комуникацията на личните дефекти и пороци се превръща в обществен модел.
 
"Se per esempio, a un certo momento, un comportamento sessuale sfrenato che genera quel vizio che si chiama lussuria..."
"Ако например едно необуздано сексуално поведение, което поражда похотта, започне да се предлага от важни обществени личности, автоматично започва да се имитира от хората. Следователно, трябва да признаем, че личните феномени притежават и едно социално измерение, но също и обратното, че обществените феномени влияят на отделните индивиди. Ако например един слабохарактерен индивид се сблъсква с извратени примери, тогава неизбежно той е подтикнат да им подражава. Така наречената от гърците mimesi (подражание, имитиране), не е само подражанието на Христос, но също и подражанието на упадъка. Ето защо, със сигурност порокът преди всичко е личен феномен, като израз на свободата на човека, който се подава на злото. Но от друга страна той е също и социален феномен".
 
"Il vizio fondamentale per la tradizione, per tutta la tradizione è sempre stata la superbia..."
"По традиция, главният порок, от който произхождат всички останали е високомерието. Смята се като мярката да решаваме сами това което е добро и това, което е зло. Резултатът от всичко това, както и при останалите пороци, е нарушаването на една съществуваща хармония. Карл Краус, един доста саркастичен автор от миналия век, казва: „Каква е разликата между порока и добродетелта? Същата която съществува между въглена и диаманта. Както въглена, така и диаманта са съставени от една и съща химична основа, която е въглерода. Въгленът става диамант и диаманта става въглен”.
 
"Ecco se noi guardiamo la gola. La gola come punto di partenza ha una virtù..."
"Ако погледнем лакомията, в основата на този порок стои добродетелта на оцеляването, но също и на радостното общение между хората: нима не е вярно че сватбеният ден е придружен от един банкет. В източната християнска литургия, чрез така наречената панихида, скръбта включва в себе си и споделянето на храна. Но когато храната се превърне в елемент на извратеност, прекомерност или липса, тя става преди всичко психологичен проблем, който се изразява във все по-често срещаните болести, като булимия и анорексия, но се превръща също и в прахосничество. Това последното е пренебрежителното и упадъчно отношение, което е представено по фрапиращ и брутален начин във филма „Голямото плюскане” на Марко Ферери (La grand buffe), където храна и смърт вървят заедно. Ето по този начин от диаманта стигнахме до въглена и до смъртта. Затова смятам, че високомерието заема основна роля в списъка на пороците. Това е гордостта на човека, който иска да разчупи всички морални схеми. От тук, всички положителни реалности, включително сексуалността, се видоизменят пагубно: тишината и почивката се превръщат в мързел, а сексуалността се превръща в похотливост”.

Светла Чалъкова