Бенедикт ХVІ по повод 31та годишнина от смъртта на Павел VІ: "Смирен и решителен пастир от любов към Истината"

Преди 31 години, на днешният празничен ден умира Папа Павел VІ. По повод тази годишнина, днес в Базиликата Свети Петър бе отслужена тържествена литургия от кард. Анждело Комастри, генерален викарии на Папата за Ватикана. Смирен свидетел на Евангелието, Павел VІ ръководи и закри Вторият Ватикански събор; бе мъдър и прозорлив водач на Църквата, вземайки от любов към Истината, понякога дори непопулярни решения. Ето какво казва за своят възлюбен предшественик Папа Бенедикт ХVІ.


Смирен и решителен Пастир, който управляваше Лодката на Петър в бурни времена, поддържайки прикован погледа си в Христос. За Бенедикт ХVІ, Павел VІ е едни „незабравим” Папа. Към Папа Монтини, Бенедикт ХVІ е свързан с особена обич: именно Павел VІ бе този, който го въздигна в архиепископ на Мюнхен и по-късно в кардинал. Но каква бе „тайната на пастирската дейност на Павел VІ”, от която черпи вдъхновение през своят понтификат? Това е „любовта към Христос”, отговаря Бенедикт ХVІ по време на аудиенцията в Института Павел VІ на 2 март 2007 г. 
„В действителност, тайната на пастирската дейност, която Павел VІ разви с неуморна всеотдайност, взимайки понякога трудни и непопулярни решения, се намира именно в неговата любов към Хростс: любов, която трепти с трогателна изразност във всички негови поучения. Неговата Пастирска душа, бе изцяло обзета от един мисионерски порив, подхранван от искреното желание за диалог с човечеството. Пророческият му призив, да се обнови измъченият от насилията и тревогите свят чрез „културата на любовта”, бе породен от неговото пълно доверие в Исус, Изкупителя на човека”. 

Човек на мира, безстрашно обвързан в икуменическия диалог, Павел VІ е основоположник на апостолическите международни визити. Но преди всичко е запомнен, като Папата който доведе до край Вторият Ватикански събор и управлява Църквата в трудните години след събора. Една „почти свръхчовешка” заслуга, отбелязва Бенедикт ХVІ, която с течение на годините се оценява все повече, защото нашият поглед върху миналото „e по-широк и съзнателен”:


„Йоан ХХІІІ бе този който обяви и откри Вторият Ватикански събор, но се падна на него, неговият приемник, да го отведе до завършека му с експертна, деликатна и решителна ръка. Не по-малко трудно бе за Папа Монтини да управлява Църквата в след съборният период. Не се повлия от неразбирателствата и критиките, независимо че трябваше да понесе страдания и понякога жестоки атаки. Въпреки това във всяка една ситуация, остана решителен и благоразумен кормчия на лодката на Свети Петър”. (3 март 2007)

От поучителната власт на Павел VІ ще запомним преди всичко енцикликите Humanae Vitae и Populorum progressio. Първата подчертава, че свободата трябва да се съчетава с истината от безценният дар на човешкият живот. По време на 40-та годишнина от публикуването на тази Енциклика, през 2008 г., Бенедикт ХVІ напомня трудният контекст, в който се породи решението на Павел VІ да посвети една Енциклика на отговорната съпружеска любов:

„Този документ много бързо се превърна в знак на противоречия. Изработен на светлината на едно изстрадано решение, той представлява един изключителен жест на смелост, подчертавайки продължителността на доктрината и традицията на Църквата. Този текст, често разбран неправилно и изопачаван, предизвика много дискусии, защото се поставяше в началото на един дълбок спор, който беляза живота на цели поколения”. (10 май 2008)


Пророческа бе също и Populorum progressio от 1967 г., в която Павел VІ подчертава, че развитието е „новото име на мира”. Но развитие без Бог, отбелязва Папа Монтини, е нечовешко развитие:


„В този текст, многократно цитиран в последвалите след него документи, този велик Папа уверява със сила, че развитието не се свежда до обикновеният икономически растеж. В действителност, „за да бъде развитието истинско, трябва да бъде цялостно, което означава, че трябва да е насочено към развитието на всеки човек в неговата цялост".


Именно тази Енциклика, пояснява Бенедикт ХVІ, е компасът на “Caritas in veritate”. Днес, както преди 40 години, има нужда от едно развитие, което да зачита човешкото достойнство. Това е насърчението, което обединява тези двама Папи.