Велики Петък. "Отче! В Твоите ръце предавам духа си!"

"Отче! в Твоите ръце предавам духа Си!" (Лук. 23,44-46)
 
 
Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата. Иисус, като извика с висок глас, рече: Отче! в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна.


Когато всичко е свършило, когато жертвата от любов е напълно консумирана, когато няма вече, какво повече да се даде в жертва и страдание, ето последна дума на разпнатия Христос: „Отче! в Твоите ръце предавам духа Си”. Вик изпълнен с вяра, издигащ се от сърцето на един Бедняк, който търси утешение в Бог, след обидите, презрението и безсилието. В това цялостно поверяване на Себе си, Исус намира пълнотата на мира, отново се чувства Син. Страданието на Христос не завършва с едно „защо” отправено към Бог, почувстван далеч и отсъстващ, а завършва със синовно отдаване: „в Твоите ръце предавам духа Си”. Исус издъхва, отдавайки се в ръцете на Бог, на който бе послушен, на който воля бе неговото желание, неговата единствена радост. Поради това Неговата агония е като една нощ, която завършва с изгрева на възкресението.


От трона на Кръста, Праведния, който се натовари с всички наши страдания, защото взе върху себе си всички наши грехове, ни учи на надежда, да почувстваме че Божията десница е по-силна от която и да е силна човешка десница, по-силна от всяко изкушение което може да ни сполети. За това, когато изпитанието е трудно, мъчително и тягостно, трябва да викаме: в Твоите ръце Господи, се чувствам на сигурно.

Въпреки това, Христовия вик и изпълнен и със страха на сина, който знае че трябва да премине през мрака преди да се завърне в своя дом. След отдаването си, Словото на живота, Онзи който Отца изпрати за да говори с човеците, за да им покаже своята любов, се потопява с тишината на смъртта. И с наближаването на вечерта, след последните жестове на човешка милост, една дълбока тишина обгръща хълма с трите кръста и прониква в сърцата.

Ние, които заедно с Исус влязохме в този час, вярваме ли наистина че само привидно преобладава мрака, тъй като през него вече си проправя път светлината? Ние, който познаваме терзанията, вярваме ли че във вика на умиращия Христос си проправя път надеждата на Живота? Ние, които също сме изпитали страха от множеството потресаващи събития по света, способни ли сме да извлечем причина за покаяние и да се обърнем към вярата и преди всичко към една по-голяма Любов?


Докато храмовата завеса на Стария Завет се разкъсва, какво се случва с нас? Ако наистина живеем тайната на Кръста, може наистина да се разкъса нашия остарял свят, остарелия в нас човек; може да се разчупи скалата на нашето сърце от която да избликне извора на жива вода. Обхванати от свети страх, можем заедно със стотника: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!”. След това, заедно с ерусалимските жени, да продължим да стоим до кръста и гроба, сигурни че Христос, изпаднал в тишината на смъртта, не е изгубен за нас, защото Любовта е по-силна и тя победи.

Господи Исусе, сладки наш Спасителю, заедно с Мария твоята Майка, с Йоан, верния ти ученик, с ерусалимските жени и малцината любопитни минувачи, дошли да видят твоя последен „час”, желаем да останем на голата планина. Докато мълчаливо настава вечерта, обгръщайки в мрак цялата земя, искаме да съберем в нашето сърце, твоя последен дъх, последната светлина в твоите големи очи, последната твоя сълза, която пада върху лицето на изстрадалата ти Майка, върху лицето на Църквата, твоята Годеница, придобита с цената на Твоята Кръв. Амин.