Вероучителстването на Папата за Богоявление и Кръщение Господне: две събития изискващи от човека да отвори сърцето си за светлината и огъня, осветляващи света

Началото на новата година изправя веднага членовете на Църквата пред тайната на явлението на Бог в Детенцето Исус – беден и въпреки това цар, свещеник и пророк – както и пред отговорността, не само духовна, свързана с приемането на християнска идентичност, подчертани на празника Кръщение Господне. В навечерието на тези два празника, с които завършва Рождественският период, нека си припомним поучението за тях на Бенедикт ХVІ:

Една светла точка, движеща се по небето, насочена към една тъмна точка на земята, едно малко селище, което и по онова време бе считано за незначително. Тази бе Звездата: траекторията на едно малко богоявление, което осветли пътя на малцината привилегировани към голямото Богоявление, което щеше да промени човешката история. През своите две години специфично вероучителстване върху тези два аспекта – празниците Богоявление и Кръщение Господне, с които завършва периодът на Рождественските празници – Бенедикт ХVІ предложи един „прочит” едновременно богат на духовни размисли и преди всичко свързани с нашето време. „Светлината, която изгря на Коледа в нощта и осветли Витлеемската пещера, където стоят в мълчаливо обожание Мария, Йосиф и пастирите, днес блести и се явява на всички”, каза Папата в литургията за Богоявление 2006 г. Това „всички”, т.е. човечеството, ние, е символизирано от тримата мъдреци дошли при Христос детенце след едно дълго поклонничество:

„Светлината на Христос огрява Царете от Изтока, които представляват първите езически народи. Остават в сянка дворците на властта в Ерусалим, където новината за раждането на Месия е донесена парадоксално именно от Влъхвите и предизвиква не радост, а страх и враждебни действия”.

Християнският парадокс – който в очите на човека започва от мизерията на една ясла и ще свърши с безчестието на кръста – преминава през едно ослепяващо явление, което обаче малцина успяват да доловят. Църквата, пазител на тази тайна, разбра веднага, че нейната мисия щеше да бъде да известява тази светлина на тези, останали в началото далечни или безразлични на този блясък. Вторият Ватикански събор, обясни Папата на литургията за Богоявление миналата година, бе именно едно обновление в известяването на Христос, светлина на света във всички сфери на съвременното човечество:

„След две хиляди години можем да признаем във фигурите на Царете от Изтока един вид олицетворението на тези три съставни измерения на модерното човечество: политическо, научно и религиозно. Богоявление ни ги показва в състоянието на „поклонничество”, т.е. в движението на търсене, което в крайна сметка, стига до Христос”.

След това Звездата угасва. Тази светла точка изчерпва своята функция. Исус расте в своето необикновено семейство и знакът на неговото присъствие се променя. В реката Йордан неговата публична мисия започва със знака на водата: жизнен елемент и печат за едно по-голямо измерение. Както става преди две хиляди години за християните, когато с водата и огъня на тайнството Кръщение правят публична своята принадлежност. В същото време, обясни Бенедикт ХVІ, кръщавайки някои деца на 8 януари 2007 г.:

„Естествено, Бог не действа по „магически начин”; действа само чрез нашата свобода. Не можем да се откажем от нашата свобода. Бог предизвиква нашата свобода, насърчава ни да сътрудничим с огъня на Светия Дух: тези две неща трябва да вървят заедно. Кръщението остава за цял живот един дар от Бог, който поставя своя печат в нашите души и нашето сътрудничество, отварянето на нашата свобода, която казва „да” на това божествено дело”.

Едно дело, което налага отговорности, станали по-очевидни от утвърждаването на навика да се кръщават току-що родените деца. Зад духовния акт, изпъкват човешки ангажименти, поради което „да-то” на живота, което родителите християни казват с Кръщението става едно ясно „не” на всичко което – многобройни са днешните обстоятелства – би искало да заплаши самия живот. Папата посочи ясно това на празника Кръщение Господне на 8 януари 2006 г.:

„Можем да кажем, че и в нашето време е нужно да кажем едно „не” на доминиращата култура на смъртта, една антикултура, която се показва например в бягството, в дрогата. Бягство от действителността към илюзорното, към едно фалшиво щастие, което се показва в лъжата, в измамата, в несправедливостта, в незачитането на другия, на солидарността, на отговорността към бедните и страдащите; което се проявява в една сексуалност превърната в безотговорно развлечение(...) На това привидно обещание за вярност, на този привидно бляскав живот, който в действителност е само инструмент на смъртта, на тази „антикултура”, нека кажем не, за да изградим една култура на живота”.