Бенедикт ХVІ: съюзът между вяра и разум може да даде на науката етически принципи, която тя сама не може да обработи

(16.10.2008) - Църквата защитава силата на разума и съюза му с вярата, предвид двойната опасност: от един слаб разум, който не е в състояние да достигне истината и от един арогантен разум, който иска да заеме мястото на Бог. Това е синтезиран вид на казаното от Бенедикт ХVІ в словото му пред участниците в международен конгрес в Папския Латерански университет, по повод десетата годишнина от енцикликата на Папа Йоан Павел ІІ „Вяра и разум” (Fides et Ratio). Бенедикт ХVІ изтъкна „непреходната актуалност” на енцикликата и нарече „незабравим” своя предшественик Папа Войтила.


„Църквата … защитава силата на разума и неговата способност за достигане на истината, представяйки още веднъж вярата, като особена форма на съзнание, благодарение на който ни се иткрива истината за Откровението. (“Fides et Ratio”, 13). Също така, в нея се казва, че трябва да се вярва във възможностите на човешкия разум и не се поставят пред него посредствени цели: „Самата вяра подтиква разума да излиза от всеки тип изолация и да поема риска да следва докрай всичко, което е красиво, благо и истинно. Така вярата става убеден и убедителен ходатай на разума” (“Fides et Ratio”, 56).

 
Днес, продължи Папата, „се забелязва едно преминаване от един предимно спекулативен начин на мислене към повече експериментален. Научното изследване е насочено предимно към наблюдение на природата в опит да се открият нейните тайни. Желанието да се опознае природата след се трансформира в желание да бъде възпроизведена:


„Тази промяна не е безболезнена – подчерта Бенедикт ХVІ – тъй като тези концепции нанасят поражение на отношенето между вяра и разум, чието последствие е всяко едно от тях да поеме различен път. Научните и технически завоевания с които вярата винаги е принудена да се съобразява, промени античната концепция за разума; в известна степен, изолира разума, който търси крайната истина на нещата, за да даде пространство на един разум, който търси да разкрие конюктюрните истини на природните закони”.

 
Папата подчерта важната роля и посоката на научните изледвания:
 
„Вярата, от своя страна, не се страхува от научно-техническия прогрес, когато неговите завоевания са насочени към човека, неговото благосъстояние и развитието на цялото човечество. Не винаги, учените насочват своите изследвания към тези цели. Понякога, лесната печалба или в по-лошия случай, арогантността да се замени Твореца, имат определяща роля”.

 
Гордостта на разума – изтъкна Бенедикт ХVІ - „може да придобие опасни характеристики за самото човечество”. Не става въпрос „за ограничение на научните изследвания”, уточни Папата, а за бдителност, за да се съхрани науката в нейната слубжа към човека”. От свя страна ученият трябва винаги да има смирено отношение, тъй като „не създава нищо”, а просто „открива” вече съществуващи истини в природата. „Разумът – допълни Папата – чувства и открива, че отвъд постигнатото и завовюваното, съществува една истина, която никога не може да достигне, а може само да получи като безвъзмезден дар. Истината за Откровението не стои над истината постигната посредством разума, а по-скоро тя го пречиства и го издига, позволявайки му по този начин да разшири своето пространство, за да се включи в едно изследване на самата тайна”:


„Откровената истина, когато се изпълни времето (Гал 4,4) придобива един лик и една личност, Исус от Назарет, който е крайния и окончателен отговор на въпроса за смисъла на човека. Истината на Христос, доколкото засяга всеки човек в търсене на радост, щастие и смисъл, преминава границата на всяка друга истина, която разума може да открие.


Папата завърши словото си с призив за „страст към истината”, която ни тласка да навлезем в самите нас, за да открие в дълбокия смисъл на нашия живот”. Става вътрос за едно „изискване за смисъла на живота, което не дава покой до момента в който не достинте до Исус Христос, Божието Слово, което „приканва да бъде пирето, като неизчерпаем извор на истина”.