Призванията в служба на мисионерската Църква - отец Стефан Манолов, ген.викарий на Софийско-Пловдивската епархия

Папа Бенедикт XVI. със своето послание, с което се обръща тази година към цялата Църква по повод международния молитвен ден за звания (13.04.2008), очертава една от основните характеристики на християнското призвание: неговият мисионерски характер. Започвайки от всяко едно призвание в Църквата – от това на всеки един мирянин, през това на монасите и монахините, светият отец изтъква значението на мисионерското измерение, което е по особен начин тясно и неделимо свързано с всяко едно свещеническо призвание (срв. т. 1).

Изпратена по божествено поръчение между всички народи, за да бъде “универсално средство за спасение” (срв. Lumen gentium 48), Църквата, отговаряйки едновременно на основните изисквания на нейния католически характер и на специфичното нареждане на нейния Основател (срв. Мк 16,15), се старае да занесе евангелското благовестие на всички човеци (срв. Ad genetes 1).


Църквата е мисионерска в нейната целокупност и във всеки един неин член и задачата да се разпространява вярата е възложена на всеки един ученик на Христа, пропорционално на неговите възможности (срв. т. 1,4), та божественото послание на спасението да достигне до всички хора от всяко време и по целия свят (срв. кан 211 ККП). Всички миряни, по силата на кръщението и на миропомазанието, със слово и с примерен християнски живот са свидетели на евангелското благовестие (срв. кан. 759 ККП) и са съотговорни сътрудници в мисионерската дейност на Църквата (срв. кан. 781 ККП; Redemptoris missio 71, 77). Това особено задължение става още по-наложително тогава, когато хората ще могат да чуят Евангелието и да познаят Христа единствено посредством тях (срв. кан. 225 §1 ККП).

Все пак Христос постоянно призовава от множеството свои ученици тези, които сам желае, за да бъдат с Него и да ги изпраща да проповядват на народите (срв. Мк 3,13-14) в качеството на служители на Евангелието (срв. Ad gentes 23). Затова всички свещеници трябва да имат мисионерско сърце и мисионерски манталитет и да бъдат отворени за нуждите на Църквата по целия свят (срв. Redemptoris missio 67; Pastores dabo vobis 58).

Свещениците, които са посветени изцяло в служба на Евангелието, са по един особен начин призвани да разпространяват Божието слово, та мнозина да имат възможността да срещнат Бога в този свят на превратности (срв. т. 5). Те представляват Христа Глава (in persona Christi Capitis) и са сътрудници на епископския сан в изпълнението на свещената власт, която по своето естество е свързана с пасторалното послание на Църквата (срв. Ad gentes 39; Optatam totius 4). Всички свещеници – по-специално енористите и тези, които имат грижата за душите – са призвани да бъдат истински мисионери на мястото, на което упражняват своето поръчение (срв. кан. 757 ККП). Те са тези, които са изпратени – по заръката на Христа: “както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Ив 20,21) – в служба на болните, страдащите, бедните, угнетените, самотните, изгнаниците и обременените; както и в търсене на отдалечените от вярата или на заблудените (срв. кан. 528-529 ККП; Christus Dominus 30 т.2). Защото това е и крайната цел на Църквата и смисълът на нейното съществуване: спасението на душите – една по една.


Свещеникът като истински водач на човешката общност е призван да бъде човек на Божието слово, жертвоготовен и неуморим проповедник на Евангелието. Задачата е трудна, тъй като съвременният човек очаква от свещеника не толкова “да проповядва” словото, колкото “да го потвърди в живота си” (срв. ИВАН ПАВЕЛ II., Дар и тайна IX). Но именно в изпълнението на тази задача се състои дълбокият мисионерски характер на свещенството. Защото възможно ли е свещеникът да размишлява върху евангелските истини и да слуша думите на Добрия Пастир: “Имам и други овци, които не са от тази кошара; и тях трябва да приведа” (Ив 10,16), възможно ли е да гледа “нивите, че са побелели и узрели за жетва” (Ив 4,35), и да не почувства в себе си горещото желание да приведе и тези блуждаещи души по правия път и да не се предложи на “Господаря на жътвата” като неуморим работник? Възможно ли е да гледа огромните тълпи, които “са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир” (Мт 9,36) – и то не само в далечните мисионерски земи, но и на места и в страни, които отдавна вече са християнски – и да не почувства в себе си състраданието, което е изпитало сърцето на Христа? (срв. Ad catholici sacerdotii II).

Мисионерското поле днес – във времето на “новата евангелизация” – е действително много широко, а понякога дори изглежда необхватно; което създава у мнозина свещеници чувството, че е невъзможно да бъде обходено, обработено и засято. Така е, но и средствата, с които разполагат свещениците днес, са много повече от тези, с които са си служили апостол Павел и останалите апостоли. Днес свещениците имат възможността да впрегнат всички благородни и позволени средства, открити от съвременната техника, за своята мисионерска дейност, та Божието царство да се разпространява все повече между човеците (срв. Inter mirifica 2; Pastores dabo vobis 59). Няма да има плод, ако преди това не е имало сеитба: необходимо е Божието слово да се разпространява щедро, помагайки на хората да познаят Христа, за да почувстват жажда за Него (срв. JOSEMARÍA ESCRIVÁ, È Gesù che passa 157).

Мисионерският характер на свещенството, освен че е негова неделима част, то е и предпоставка за пораждането на нови свещенически звания. Както потвърждава и папа Бенедикт XVI. в тазгодишното си послание: в християнските общности, които живеят мисионерското измерение на Църквата, винаги ще процъфтяват свещенически звания (срв. т. 8). Там, където християните живеят своето християнство с мисионерски дух, няма начин да не се намерят такива, които да се решат да станат проповедници на Евангелието и разпоредници на тайнствата, “та да повярва светът” (Ив. 17,21).


отец Стефан Манолов