Църквата на Христос заслужава откритост и компетентни медии – Явор Дачков (сп. „Християнство и култура”, в-к „Гласове”)

Като че ли, въпросът за обучението по религия в България доминира над останалите въпроси засягащи ролята на Църквата в обществото. Всъщност, той е само част от големия процес на взаимодействие между Църква и гражданско общество в което медиите имат посредническа роля за общото благо. За един глобален поглед и компетентен прочит на този процес през 18-те години демократичен преход, потърсихме мнението на Явор Дачков, главен редактор на сп.”Християнство и култура” и в-к ”Гласове”.

Как виждате това взаимодействие между Църква и медии в т.н. период на демократични промени?
„Може да се каже, че това са два съвсем различни свята, които нямат нищо общо помежду си. Единственият мост, който ги свързва това е скандалът. За съжаление, медиите се обръщат към Църквата, само когато в Църквата стават скандали. Този процес е закономерен. В началото на прехода имаше естествен интерес към Църквата у всички хора, защото тя се считаше за институционална, антикомунистическа и за антисистема отпреди това. И хората очакваха от Църквата да произнесе някакви думи за този исторически опит, който бяха преживели, да каже нещо за комунизма, за престъпленията на този режим, за преследваните свещеници най-малко и за нейни членове, но хората не чуха думи от Църквата за това. Църквата остана в мълчание. Тук е нейната вина за този разрив. След като имаше интерес и можеше да говори, тя предпочете да остане мълчалива или да говори на неразбираем църковно-славянски език не само по време на литургия, но и по време на малкото участие на висшия клир в медиите, в което той говореше с остарели думи, които се преподават по омилетика в Богословския факултет, по учебник който е писан вероятно в началото на ХХ век. Искам да кажа, че Църквата не направи нужната крачка, когато от нея се очакваше това. След това медиите се отчуждиха съвсем естествено, започнаха да следят другия живот, но за съжаление и тяхното ниво падна много през годините в някакво псевдожелание да са опозиция на предишния казионен език на официозните медии. Те изпаднаха в другата крайност на уличния, просташки жаргон, който напълни всички вестници и на практика в България днес няма разлика между жълт вестник и сериозен вестник. Има много малко опити за сериозни вестници, които не са популярни, но тези които се водят за сериозни ежедневници са всъщност по-жълти и от жълтите вестници. И това до голяма степен направи невъзможен този диалог, защото медиите се интересуват единствено от жълти неща, от скандали и убийства. Нашите медии възприеха като единствен закон изтърканата фраза в западната журналистика „лошата новина е добрата новина”. Затова се създаде и този разрив, но от друга страна и медиите не си направиха труда да потърсят, каквато им е ролята, смисъла и причините, да попитат Църквата и свещениците какво се случва там. Много често се четат неграмотни новини дори от водещи в големи национални телевизии. Всъщност, медиите сведоха църковните празници, благодарение на мълчаливото съгласие на Църквата, до едни обреди, много често народни или езически, които нямат нищо общо с Христовата вяра и живеенето в Христовата Църква. Достатъчно е само да погледнете около Коледа публикации за постни сърми и някакви локуми, които се пускат от тавана, за да се види, че няма никакъв опит да се обясни тайната на Боговъплъщението и влизането на Бог в историята и какво следва от тук нататък за хората. Също може да се види и с празника Възкресение Христово, чудото на този факт. Въобще Църквата минава през медиите, като някаква митология без която не може, а всъщност тя е основана върху исторически факти. Медиите вместо да изследват тези факти и да ги представят коректно, си затварят очите и по този начин и двете страни бягат от разговор и диалог, което е абсолютно неоправдано за Църквата. По-скоро тук бих казал няколко думи на упрек към църковните деятели, защото в Евангелието е казано „Идете и научете всички народи”, а не стойте си затворени. Апостол Павел също казва „нека да кажа две думи прости, но да ме разберат всички, а не да философствам, така че никой да не ме разбере”, т.е. комуникацията, активното участие на християнина в този свят е основен постулат на Евангелието, на Новия завет.
Как може скандалът да бъде заменен от по-конструктивната роля на медиите, т.е. какви са критериите, които трябва да ги ръководят в този процес?
Най-малкото в една редакция трябва да има поне някой, който ако не вярващ, то поне да е образован в християнската религия. Обикновено медиите имат ресорни репортери и както един човек може да отговаря за отбрана, друг за вътрешна сигурност, трети за социални грижи, би трябвало да има и такива хора. Богословските факултети вече избълваха доста студенти, много от които се насочиха към журналистиката. Аз съм един такъв пример. Това е единият път, чрез такива хора. Другият път е чрез повече специализирани медии за християнството, от които колегите направо да черпят. Т.е. да има повече сайтове, да има повече списания, повече вестници. За съжаление, Църквата има вестник, „Църковен вестник”, но той някак си е оставен, дори не върши работа и за вътрешна употреба на Църквата. Църквата все още се бои да изнася информация. Нещо, което е по-скоро недостатък наследен от комунизма, а не от същността на Църквата, защото същността на Църквата се съдържа в Евангелските думи: „Няма нищо тайно, което да не стане явно, и нищо не е станало, за да остане скрито”, т.е. да излезе на яве. Прозрачността на действията, на живота на християнина, който е като светилник, виждан от целия град, е абсолютно задължителна. Свидетели сме точно на обратното, по комунистически, както едно време се криеше всичко. Сега, при всеки опит на журналист да проникне и попита за каквото и да било в Църквата, се посреща враждебно или не му отговарят в продължение на месеци, както това би било в един диктаторски режим от азиатски комунистически тип, какъвто беше нашият. Мисля, че основните неща са създаване на нови специализирани медии и повече квалифицирани хора в съответните редакции, които да поемат ресора Религия. Виждаме, че вече религията става основна новина. Нещо повече, тя е световна новина. Въпросите, които вълнуват света за тероризма са пряко свързани с религията и с междуконфесионално и междурелигиозно общуване. Мисля, че неизбежно медиите ще започнат, както вече виждаме от запад такова влияние, да внимават повече с тази тема и вникват в същността на различните религии. Напоследък много специалисти по исляма започнаха да говорят по телевизиите. Такива ще се родят и в християнския дискурс, когато и тук дойде диалога за християнство и ислям. В това отношение бъдещето на медиите и на журналистите специализирани по религия е с много широк хоризонт и възможности.
В момента не само Папа Бенедикт ХVІ, но и теолози от други вероизповедания констатират със съжаление дехристианизацията на Европа. Тема, която касае пряко всички християнски конфесии, независимо от контекста. По какъв начин тази важна тема би могла да бъде засегната и от българските медии, а те да се превърнат в мостове между вероизповеданията. Откъде може да дойде този тласък?
Много трудно е да се каже. Донякъде от папа Бенедикт ХVІ. В историята преди разделението на Църквата, винаги се е случвало, особено в ранните векове, когато вярата е упадала, Рим се е притичвал на помощ. И обратно, когато Рим е западал, Църкви от Константинопол и сподвижници, като свети Максим изповедник, оставали единствени, но са свидетелствали за вярата. Мисля, че Папа Бенедикт ХVІ е пратен от Бога точно, за да върне хората и да свидетелства извора на истинската Христова вяра. Въпросът за Европа е много важен и поради това дебата за конституцията е изоставен, защото в нея трябваше да бъде записана християнската традиция като основополагаща за европейската култура и история. Имаше много голяма съпротива, особено от страна на Франция, и затова сега не се говори за конституция, а за нов договор. Мисля, че от тук можем да почерпим пример от Папата и се запитаме за по-дълбоките основания на собствената ни вяра, защото той не говори просто за мирен диалог между различните конфесии, а напротив. Той задълбочи много рязко разговора, отстоявайки основата на католическата доктрина, наричайки православните не от правата вяра, така както православните мислят и „нападайки” директно мюсюлманите с онази прочута реч и цитат. Нападайки казвам в кавички, защото това не може да се разбира като нападението на самолетите над Търговския център в Ню Йорк, нито като воюване за налагане на своята вяра. Папа Бенедикт ХVІ започна един същински диалог и ще видите че ще остане за съжаление сам, защото светът е олекнал много от духовни и дълбоки хора. Православието в момента не може да се похвали с такъв митрополит или епископ. Тези които ги има са много изолирани, гласовете им са много тихи и това е пак задача на медиите да извадят наяве такива гласове. Защото просто да си говорим за мирното съществуване между различните конфесии е глупаво, тъй като няма религиозни хора в България. Имаше един руски мислител, който казва, че преди да станем християни, трябва да станем нормални хора. Ние още не сме достигнали до нормализация на елементарно човешко и хуманитарно ниво, какво да говорим за християнизация. Затова в България мирно съществуват различните етноси и религии, защото нито турците, нито българските мюсюлманите, нито българите християни са много вярващи. Затова те много лесно предпочитат да общуват по съседски, защото не са фондирани и религията не е в сърцата им. Много често ще чуете един български да казва: аз съм вярващ, но не съм религиозен. Това е една глупост, която всеки говори, за да се откачи от Църквата и да каже че вярва в нещо по принцип: добро или някаква отвлечена сила. Но само за да не го вкарват в Църквата, защото тогава става страшно. Всеки нехристиянин бяга като ужасен от отговорността да срещнеш Бога, да признаеш че Той е лично същество, да се обърнеш към Него на ти и след като веднъж признаеш това, да разбереш, че трябва да се каеш след тази среща. Това е трудно за преодоляване на егоцентризма, но в България значението на латинската дума религия не се преживява като установяване на връзката, като връщане на света от който си отпаднал, а като някаква доктрина на която трябва да се подчиняваме и която има някакви правила, които ние не искаме да спазваме. Това са неща, които медиите трябва да подхванат, за да върнат хората към същината на религията. Струва ми се, че разговорът за същината на християнската вяра, на мисията на Църквата е загубен, защото хората са престанали май да вярват, че неин глава е Христос и те заедно са негово Тяло.
Какво предвижда списание „Християнство и култура” по тези щекотливи и важни за всеки християнин теми?
Ще се опитаме да водим този мъчен разговор, защото не можеш да катехизираш хора които са чужди. Трябва да проникнеш през техния език, това е тънката задача на журналистиката. А през техния език се влиза през социалността и политиката. Ето защо, ние решихме да засилим политическия и актуалния момент, където се пресичат религия и политика. Посветили сме един брой за православието в Русия като идеологически инструмент на Путин, за да оперира външно-политически. Мисля, че през такива теми могат да влизат и други текстове. Предвиждаме и класически православни текстове, както и православието в интернет и употребата на Бога през интернет. Т.е. модерни теми, където двете неща се сблъскват, защото трябва да се намери органичния език, за да се говори за такива дълбоки теми. Първата и най-голяма задача на списанието е да намери автентичния органичен християнски език. Когато го намери, то ще започне да се разпространява все повече и повече. Мисля, че тази е най-основната задача и затова всеки, който говори автентично за вярата си, било той православен, католик или протестант или мюсюлманин, е добре дошъл. Това е може би задача номер едно, да се върнем към същинския разговор за вярата, покрай злободневни и актуални политически теми. Всеки християнин може да тълкува това, което става през християнска гледна точка. За разлика от много други, християнския мироглед е изключително монолитен, интегриран, стабилен и фондиран, защото неговите основания са много по-големи от човешките възможности на тоя свят. Затова и християнинът може да дава и най-интересните и най-различни и дълбоки интерпретации на ставащото около самия него и общо взето целта на списанието е да преодолеем старата поговорка: Жаден ходи, вода гази, защото притежаваме най-голямата ценност като вяра и религия, а всъщност не я познаваме”.