Изкачването - проповед от о.Яцек Вуйчик, енорист на храм „Непорочно зачатие на Дева Мария”, гр. Варна за втората постна неделя

Втора постна неделя
Лицето Му светна като слънце
Матей (17,1-9)


Изкачването

Скъпи братя и сестри.
Евангелието за втората Постна неделя разказва за Исус, който изкачва планината Тавор заедно със своите ученици. Мисля, че това изкачване и всичко свързано с него, рано или късно се случва в живота на всеки един от нас. Спомням си едно такова изкачване, което се случи в моя живот преди години.

Февруари е, 1988 година, заедно с няколко мои другари от средното училище се изкачваме на Бабя Гура. Снегът е до пояс, пробиваме си пъртина с огромни усилия. На всичко отгоре времето се разваля. Сигурно е, че ще вали сняг. Целият планински масив е обвит в облаци. След осем часа вървене, виждам, че ни остава още доста път. През минута ми отправят въпроси за това още колко ни остава. Имам угризения, че убедих да се изправят пред предизвикателството хора, които не са готови за подобно изпитание. Чаят в термоса постепенно свършва, поредното парченце шоколад изчезва погълнато с бясно темпо. Още един час усилия и слънцето изведнъж се появява, в далечината виждаме желаният връх, знам, че там има хижа. Топлата храна ще сгрее вътрешностите ми, които сега свирят всички мелодии на света. Вече усещам колко там в хижата ще е божествено! Обаче сега нашето внимание е привлечено от съвсем друг изглед. Изкачваме се все по-нагоре, дърветата бавно отстъпват място на храстите и поляните. И изведнъж се озоваваме над облаците, около нас е море в бяло. Надалеч се виждат само Татрите. Приказно е! Тъгата и умората сякаш изчезват. Още не сме стигнали до хижата, но вече се чувстваме като на небето. Така поне ни се струва.


Интересно, какви думи използва Исус, когато кани своите трима ученици да се изкачат на планината Тавор. Отдалечената, израстваща като остров в морето, извисяваща се на височина 588 метра, със стръмни, залесени склонове и плосък връх, тя става място на специална среща между небето и земята. Любопитно ми е, колко ли много са били изморени от пътуването и от жегата естествено. Разбира се, ясно е, че не са очаквали такъв „завършек” на изкачването си. И все пак Исус решава да ги вземе на Небето. Такива, каквито са, слаби физически и духовно, изморени, изпотени, откъснати от ежедневието си почти насила. Небето се приближава до тях, като променя цялата реалност наоколо. Интересно е, че Небето не се „замърсява” от тяхната обикновеност. Бог няма претенции, че не са подготвени за тази среща, защото Той е инициаторът, планирал е мястото и времето. Няма претенции, че Петър нещо бръщолеви и не може да разбере какво точно става. Апостолите са важни за Него такива, уморени и обикновени.


Многократно размишлявах над поканата, която Исус отправя в живота на всеки човек. Изкачването на планината Тавор е пътуване към определено място и само Той, Бог знае къде ме води и защо. Никога още не ме подвел с покана та Си, макар никога да не знаех края. Когато изкачването в моят живот е трудно, в края му Исус (днес със сигурност знам това) е приготвил „нещо” специално. Небето застава пред мен в цялото си великолепие. Бог ми казва, че ме обича такъв, какъвто съм. Може да съм уморен, може да съм мръсен, изпотен, може дъх да не ми останал, може да имам проблеми с равновесието и конвулсивно да съм се вкопчил в някое място, защото се страхувам от високото. Исус винаги идва с Небето, за да ми добави сили, за да ми покаже, че си струва да вярваш, че си струва да правиш усилия, че след страданията следва нещо прекрасно, Възкресението. Исус желае също така да ме промени със силата на своето Възкресение, желае в моето обикновено сърце да зацарува Небето, защото ме обича с единствена неповторима любов. Имам само един проблем – да не се спра насред път. Исусе, подкрепяй ме.
Амин.