Седмица за християнското единение: „Непрестанно се молете”

Библейския текст избран за стогодишния юбилей на Молитвената Седмица е взет от Първото послание на Свети Павел до Солуняните глава 5, стих 17. Откъсът „молете се постоянно” (1Сол. 5, 17) подчертава основната роля на молитвата в християнската общност за израстването на верните в тяхното общение с Христос и с братята. Текстът се развива в една серия от препоръки и твърдения, чрез които Свети Павел окуражава общността да заявява открито единството дадено от Бог в Христос, за да може конкретно да се осъществи това което е било в самото начало, а именно единственото Христово тяло, станало видимо едно точно на това място.


Посланието на Свети Павел до Солуняните бива датирано между 50 и 51 година след Христа и се счита от много тълкуватели на Светото Писание за едно от най-античните послания на Павел. Това послание отразява дълбоката връзка между апостола и Солунската християнска общност.


Току що освободил се от преследванията във Филипи – където Павел и неговите придруждители Сила и Томотей биват нападнати от тълпата, бичувани по заповед на градските съдии, и хвърлени в затвора (Деяния на Ап. 17, 1-9) – Павел създава Солунската Църква след няколко седмици от напрегната работа и преди други нападения да го отведат до Берея и от там до Атина ( Деяния на Ап. 17, 10-15).


Павел хранил големи надежди за Солунската Църква: техния растеж във вярата, в любовта и надеждата, тяхното приемане на словото независимо страданията и тяхната радост в Светия Дух, всичко това е пораждало възхищение и похвала (1Сол 2, 13-14). Въпреки това, той е бил и обезпокоен за тази нова Църква. Неговото бързо заминаване не му дава достатъчно време, за да затвърди започнатото дело, и скоро Павел получава обезпокоителни новини. Някой трудности пристигат от чужбина, и първата е загрижеността за общността и нейните членове (1Сол. 1,14). Но някой от трудностите са и от вътрешен характер, тъй като поведението някой от членовете е водено от доминиращата култура по онова време, а не от новия живот в Христос (1Сол 4, 18). Други членове на Църквата били издигнали възражения срещу тези които са заемали лидерски позиции в общността, в това число и срещу Павел (1Сол 2. 3-7.10). И не на последно място, други са били обезкуражени от съдбата на тези, които са напуснали този свят преди христовото завръщане питайки се дали на тях няма да им бъде отказано да бъдат част от Царството Божие? Може би обещанието за спасение за тях и за другите е било напразно (1 Сол 4, 13).


Страхувайки се, че неговия труд за създаването на тази общност е бил напразен, неспособен да „понася тази ситуация (3,1) и възпрепятстван да се завърне в Солун, Павел изпраща Тимотей. Тимотей, се завръща с добри новини що се отнася до вярата и любовта в обществото, но също и за тяхната вярност към Павел.


Първото послание до Солуняните е отговора на Павел на тези добри новини, но също и препоръки за трудностите, с които зараждащата се Църква трябва да се бори. Преди всичко той благодари на общността за показаната смелост при преследванията. Независимо, че изразява свето облекчение и радост за добрите новини донесени му от Тимотей, Павел разпознава семенцата на разделението и за това бърза да даде отговор на всичките породили се въпроси отностно личните отношения (4,9-12), лидерството (5,12-13а) и надеждата във вечния живот в Христа (4, 14 – 5, 11).


Една от основните цели на Павел е утвърждаването на единството в общността, уверявайки ги че дори смъртта не може за скъса връзките, които ги единяват с единственото Тяло Христово; Христос е умрял и възкръснал за всички нас, така че при неговото второ завръщане, било то тези, които вече са напуснали този свят, било то тези, които са още живи ще могат „да живеят с него” (5,10).


Това довежда Павел до „препоръките”, които намираме в текскта (5, 13б-18), които са избрани от по-дълъг списък от насърчения, за да се формира основния текст на таз годишната Седмица за молитва. Откъса започва с препоръката на Павел към членовете на тази общност с думите: „живейте в мир помежду ви” (5, 13б), едни мир който не е само липсата на конфликти, но едно състояние на хармония в което даровете на всички, спомагат за енергичния разтеж и развитие.


По изключение, апостол Павел не предоставя едно абстрактно богословско поучение, и дори не говори за емоции и чувства. Точно както известния текст върху любовта от Първото послание да Коринтяните глава 13, той насърчава общноста към определени действия и конкретни начини на поведение, чрез които членовете на общността да покажат взаимното усърдие и доверие в едниственото Тяло Христово. Любовта трябва да бъде практикувана и да стане видима.


Самите „препоръки”, „това което е необходимо за твоя мир” (Лк. 19,41), той ги изброява по следния начин: да се подсигури помоща за всички и да се окуражат боязливите, да се помага на слабите, да бъдат търпеливи с всички, да не се отговаря на злото със зло а да се вършат добро един другиму, винаги да са радостни, да се молят непрекъснато, да благодарят във всяка ситуация (1 Сол 5, 14-18а). Избрания откъс завършва с твърдението, че ако се вършат тези неща, общноста показва това което: „Бог желае...вие да правите...живеейки единни в Исус Христос” (5, 18б)


Апелът „молете се постоянно” (5,17) е поставен в списъка на тези препоръки. Той подчертава, че живота на християнската общност е възможен само чрез един живот на молитва. Освен това потвърждава, че молитвата е неразделна част от живота на християните, която показва единството дадено им от Хростос: единство което не се ограничава от доктринални съгласия и формални декларации, а намира изражение на „това което трябва за твоя мир”, в конкретни дейстния, които изразяват и образуват тяхното единство в Христос и между тях.


Христовата молитва и единството на християните
Кръщението задължава в следването на Христос и в спазването на неговата воля, което за неговите последователи намира изражение в молитвата за единството, така че другите да вярват в него като на Божии „пратеник”. Молитвата, коята се присъединява към Христовата молитва за единството е считана от някои църкви като едно изражение на „духовен екуменизъм”. Тази молитва е най-дълбока по време на Молитвената седмица, но трябва да разбие препядствията на обикновената практика и да навлезе в нашето ежедневие. Всеки един християнин трябва ясно да си даде сметка, че единството между християните не е само плод на човешките усилия, а е дело на Светия Дух. Като човешки същества не можем да я „направим” или организираме, можем само да я приемем като едни дар от Светия Дух.


Духовния екуменизъм изисква една размяна от духовни дарове по такъв начин, че това което липсва на всяка една от нашите традиции да намери своята пълнота в другите; това ни дава възможността да отидем отвъд етикетните наименования на Дарителя на всички дарове. Изненадващия аспект на молитвата е, че нейния първи ефект е в нас самите. Нашия разум и нашето сърце са оформени от молитвата и нашето усилие да приложим на практика тази молитва е един вид тест на нейната автентичност. Духовния екуменизъм ни води до причистването на нашите спомени. Преодоляваме трудните моменти на миналото, които са дали повод за полемични твърдения и тълкувяния отнастно станалото и защо се е случило. Резултата е че можем да преодолеем това което ни е държало разделени. С други думи, целта на духовния екуменизъм, е единството на християните, което води към мисията да свлата Божия.


Ако верните трябва да следват Христос, те трябва да работят и да се молят за единството на християните.


Въпреки това, църквите имат различни виждания за това едниство за което се молим. За някой целта е видимото единство, т.е. обединението на църквите в едно общо изповядване, един общ култ и тайнства, свидетелство, един решителен процес и един споделен структуриран живот. Други се стремят към едно померение в различията, при което актуалните църкви да работят заедно за да могат да представят на света едно последователно свидетелство. За трети единството е по скоро да се намерят невидимине връзки които ни обединяват в Христа, с един акцент върху личните начини на живеене на собствената вяра в света.


В този контекст молитвата за единството на църквата е една предизвикателна молитва, коята извършва промени в нашата идентичност било то лична или религиозна. Като последно това означава, че се отказаване от нашия начин на виждане за едниството, за да се концентрираме и разберем какво Бог иска за своя народ. Това не означава, че трябва да се лишим от нашата уникалност, тъй като едиството се изразява в различността. Е единството в различноста това което отразява тайната на общението в любовта, видяно в оптиката на Божията същност.