Ватикански експерти коментират енкцикликата „Spe Salvi”

(01.12.2007) - Новата енциклика на Папа Бенедикт ХVІ е „осветляваща, окуражаваща и стимулираща”: така кардинал Албер Ваноа определя „Spe Salvi”, която представи вчера на пресконференцията във Ватиканския пресцентър. „Документът – допълни кардинала, който е почетен професор по тулкувание на Новия Завет в Папския Библейски Институт - предлага задълбочен поглед върху надеждата и християнската вяра, но също така не липсват и вълнуващи страници за големите свидетели на надеждата, от които изпъква динамизма на християнството”. Според кардинал Ваноа, акцентът в енцикликата на Папата е поставен върху нуждата от едно „реална” надежда с главна буква. „Християнската вяра не се състои в приемането на известен брой абстрактни истини, а в личната принадлежност към Христос, която ни спасява и въвеж божественото общение. Истинската надежда идва от личната среща с живия Бог, чрез Исус Христос”.


За кардинал Жорж Котие, потечен теолог в Папския Дом, енцикликата има по-скоро философски аспект, тъй като показва „красотата” и „освободителната сила” на християнската надежда и същевременно ясно показва, че „християнската надежда е решаваща за културата и истинския хуманизъм”. Новата енциклика отново се връща на „силната” тема в понитификата на Бенедикт ХVІ, а именно за отношението между вярата и разума в контекста на предизвикателствата на научно-техническия прогрес: „Разбира се, победата на разума над ирационалното е цел на християнството, но големия дар на Бог към човека, разума, не може да доминира, ако е откъснат от Бог или е сляп за него. В своята цялост, разума е по-скоро разум на властта и действието. Свидетели сме, че прогреса, дължащ се на този разум, изисква етическо регулиране, затова трябва да бъде интегриран, чрез спасителното посредничество на вярата, в процеса на оценката и разграничаването между доброто и злото”.


За отец Федерико Ломбарди, ватикански говорител и директор на Радио Ватикана и Ватиканския Телевизионен Център, новата енциклика „Spe Salvi” още веднъж показва взаимодействието между вяра и разум в переспективата на диалога, но също така утвърждава принципа за една „самокритика на модерната епоха в диалог с християнството”. В този диалог християните отново трябва да се научат в какво се състои тяхната надежда, какво могат да предложат на света и какво не могат да му предлагат. Според Отец Ломбарди, към самокритиката на модерното общество трябва да се присъедини и самокритиката на модерното християнство, „което трябва отново да разбере себе си, като се върне към собствените си корени”. Но Папата не се впуска в лесно описание на отчаянието, проблемите и драмите по света, допълва отец Ломбарди, а „скромно и смело” поставя серия от трудни въпроси, за да съпостави въпросите и съмненията на съвременния човек с отговорите на вярата: „Дали християнската недежда не е субективизирана и изпразнена от смисъл?, Какъв смисъл има да се говори за вечния живот? Не са ли думи, предизвикващи безкрайна скука и принуждаващи християнина към индвидуализъм, отчуждавайки го от света и от отговорността да се бори със силата на вярата и науката за по-голяма справедливост и свобода?”. „Папата – каза отец Ломбарди - преобръща всички тези въпроси, показвайки истинската природа на християнската надежда и въплътена в конкретния живот на мъченици и свидетели на християнството в различни епохи до днес. Папата е убеден, че отхвърлянето на християнската вяра и надежда или на Бог води до самоотричането на човека. Както каза Кант, „царството на самотния човек” завършва с „перверзния край на всички неща”. „Въпреки духовната изтънченост и културното богатство” насочени към дълбоките въпроси на съвременния човек допълва отец Ломбарди - не може да се отрече, че енцикликата може да разстрои онзи начин на мислене, който е затворен в земните граници и широко разпространен сред съвременниците. Но именно затова е още по-важно християните да предложат красотата на християнството. Затова сме благодарни на Бенедикт ХVІ, че още веднъж смело и с духовна интензивност посреща решителните въпроси какво може да даде християнството на съвременния човек и на света”.


Енцикликата на Бенедикт ХVІ предизвика широк отзвук и в италианските медии. За Джулиано Ферара, директор на римския ежедневник „Фолио”, новия папски документ е „наранил доброжелателно и братски” сърцето на модерния човек на терена на неговите желания, вяра и любов, които обаче не може да достигне: „Струва ми се, че изходната точка на енцикликата е следната: в модерния свят надеждата вече не съществува и е заменена с очакването, което е различно, защото не може да се живее с прогнози и очаквания. Именно затова, модерния свят има нужда от християнството и усеща неговата липса”. Ферара нарича „гениална” фразата на Папата, че „християнската надежа прави възможно спасението на човека, за разлика от незавършеността на революциите, френската и маркситската”. „Критиката на маркситския материализъм, която и Папата оценява защото разбира в дълбочина нейния смъсъл, е във факта,че икономическите структури не могат да разрешат проблема с общото благо, защото това е материалистична грешка. Една критика на най-голямата и ужасна идеология на нашето време, която намирам правилна в очите на всеки, който гледа без предрасъдъци”.