Новата енциклика на Бенедикт ХVІ "Spe Salvi": "Всички сме спасени в надеждата"

(30.11.07) - Днес преди обед Папа Бенедикт ХVІ подписа в Библиотеката на Апостолическия дворец своята втора енциклика: озаглавена е “SPE SALVI” (Спасени в надеждата). Заглавието е вдъхновено от цитат от Посланието на свети Павел до Римляни (Рм 8,24): “Защото нашето спасение е в надеждата”. Документът бе представен във Ватиканската зала по печата от кардиналите Жорж Котие, почетен про-теолог на Папския Дом и Алберт Ваной, почетен пофесор по езегетика на Новия Завет към Папския Библейски Институт. Въведението направи директорът на Ватиканския пресцентър, отец Федерико Ломбарди, който изясни, че Бенедикт ХVІ е започнал да пише енцикликата след Великден. "Една енциклика, написана на един дъх", каза отец Ломбарди, като не изключи и трета енциклика на папата, посветена на вярата, независимо че още не е програмирана. По време на пресконференцията бяха излъчени кадри от Ватиканския телевизионен център, показващи подписването на "Spe Salvi" от страна на Светия Отец.

*********
“Според християнската вяра, изкуплението и спасението – определя Папата в уводната част на енцикликата – не е един обикновен факт и събитие. Изкуплението ни е предоставено в смисъл, че ни е дарена надеждата, една непресъхваща вечна надежда, с която ние – християните посрещаме настоящето. Едно настояще, което може да е трудно и уморително, но живяно и прието, ако то се посреща с увереността, че ще ни изведе до крайната цел, за която нямаме съмнение, че ще е върховна и така велика, че днес обяснява и олекотява цялата наша умора от земния поход. (1)

Ето защо “отличителният белег на християните” е “ истината, че те имат едно бъдеще: ... и знаят..., животът им не приключва в нищото, в гроба”. Папата изтъква също, че християнското благовестие не е само “информативно”, а “перформативно”. Това означава, че “Светото Евангелие не е само съобщение на неща, които могат да бъдат познати, а е и вест, зараждаща факти и преобразяваща живота. Тъмната преграда на времето, на бъдещето е срината, портата е разтворена и който има надежда, живее по различен начин, защото на него е бил дарен един нов живот”. (2)

“Да съумее човек да достигне и опознае Бога – истинският Бог, означава, да получи и бъде изпълнен с надежда”. Това, напълно проумяват първите християни, както Ефесяните, които преди да срещнат Исус са имали много божества, но са живеели “без надеждата и без Бога”. Проблемът за християните от древни времена - подчертава Светият Отец - е навик в Евангелието: надеждата, “която се ражда от действителната среща с...Бога, е почти недоловима”. Тук Папата цитира един първи свидетел на християнската надежда: св. Джузепина Бакита. Тя е била родена през 1869 год. в Дарфур – Судан, девет годишна бива отвлечена и продадена като робиня: след тежки изпитания в Италия, където опознава “великата надежда” има силата да каже: “аз съм завинаги и силно обичана и каквото и да се случи, аз съм очаквана от тази Любов”. (3)

Папата припомня, че Исус не донесе “едно социално-революционно послание” като Спартак и “не бе един борец за политическо освобождение както Варава или Бар-Кошба”. Той донесе “нещо съвсем различно:... срещата с живия Бог... срещата с една надежда, която бе по-силна от страданията на робството и която заради това преобразява отвътре живота и света”, “въпреки че външните структури остават същите”. (4)

Христос ни прави наистина свободни: “Не сме роби на вселената” и на “законите на материята и на еволюцията”. Свети Григорий Назиански вижда в Мъдреците от Изтока водени от звездата “края на астрологията”, една концепция – твърди Папата – “отново на върха и днес”: “не са елементите на космоса ... които управляват света и човека, а Бог управлява звездите, т.е. вселената”. Свободни сме, защото “небето не е празно”, защото Господарят на вселената е Бог, който “в Исус се яви като Любов”. (5)

Христос е “истинският философ”, който “ни казва кой в действителност е човекът и какво трябва да прави, за да бъде наистина човек”. “Той сочи пътя и след смъртта; само който е в състояние да стори това, е един истински учител на живота”. (6) И ни предлага една надежда, която е едновременно очакване и присъствие: защото “фактът че това бъдеще съществува, променя настоящето”. Наистина, “чрез вярата... вече присъстват в нас”, в едно начално състояние, “нещата които се очакват: всичко, истинският живот”. Бъдещето е привлечено “вътре в настоящето” и ние вече можем да го доловим и това присъствие на това, което ще дойде създава и увереността”, “представлява едно ‘изпитание’ за нас за нещата, които още не се виждат”. (7)

Тази надежда не е нещо, а Някой: не се основава на нещата, които отминават и могат да ни бъдат отнети, а върху Бог, който се дарява завинаги: затова е една надежда, която освобождава и позволява на много християни да изоставят всичко “от любов към Христос” както това стори свети Франциск и да понесат преследванията и мъченичеството противопоставяйки се “на всесилието на идеологията и на нейните информационни органи, правейки ги така способни да обновят света. (8)

Папата определя, че “днес е предполагаемо за много хора, че отричат вярата само защото не се вълнуват, не се интересуват и не очакват вечния живот, като нещо силно желано, а настоящият. Вярата във вечността – определя Светият Отец – за тях е дори едно препятствие за днешния настоящ земен живот. (10) “Кризата във вярата – продължава Папата – е най-вече криза на християнската надежда”. “Реставрирането, възвръщането на загубения рай, вече не се очаква въз основа на вярата”, а от технологическия и научен процес, от който се предполага, ще изпъкне и отличи “човещкото царство”. Така, надеждата се превръща в “вяра в прогреса”, основаваща се на две подпорни колони: разумът и свободата, които “като че ли гарантират от само себе си една нова човешка и перфекта общност”. “Царството на разума... е очаквано като ново условие и почва за напълно освободеното човечество”. (17-18) “Два важни етапа в политическото конкретизиране на тази надежда” са били френската Революция (19) е марсизма. Преди френската Революция, Европа по времето на илюминизма... е трябвало да мисли по нов начин относно разума и свободата”. От друга страна, пролетарската революция е оставила следи “зад себе си, които са покросяващото рушително унищожение”. “Основната грешка на Маркс” е била: “че е забравил човека и е забравил неговата свобода...Вярвал е, че когато “икономиката е в ред, всичко останало се оправя от само себе си. Неговата истинска и голяма грешка е материализмът (20-21). “Нека днес да признаеме по най-обикновен и ясен начин” – пише Папата: човекът се нуждае от Бога, в противен случай остава лишен от надеждата”. (23) Човекът не може да бъде изкупен от една външна структура. “Който обещава един по-добър свят, който би могъл да съществува винаги дава едно лъжливо, едно фалшиво обещание”. По този начин, онези, които вярват, че човекът може да достигне изкупление посредством науката, грешат. “Науката ...е в състояние също да унищожи човека и света. Човекът се спасява посредством любовта”. Една безпристрастна любов: “Истинската голяма надежда за човека, който издържа въпреки всички разочорования, би могла да бъде само Бог – Бог Който ни е обикнал и ни обича да край”. (24-26)

Папата сочи четири места за разбиране и упражняване на надеждата. Първото е молитвата: “Ако никой повече не ме чува, Бог продължава да ме чува... ако вече няма никой, който може да ми помогне... Той може да ми помогне”. Светият Отец припомня примера на виетнамския кардинал Ван Туан, прекарал 13 години в затвора, от които 9 при пълна изолация: “в една ситуация на привидно пълно отчаяние, това че Бог го чува, че може да му говори, става за него една растяща сила на надежда”. (32-34)

Редом до молитвата стои действието. “Надеждата в християнския смисъл е винаги една надежда и за другите. Това е една активна надежда, в която се борим”, за да може “светът да стане по-светъл и по-човечен”. И само когато знам, че “моят личен живот и историята на неговата цялост са съхранени в силата на неразрушимата сила на любовта”, аз “мога винаги да продължавам да се надявам дори ако... нямам повече на какво да се надявам”. И “въпреки всички провали” тази надежда ми дава “още смелост да действам и да продължавам”. (35)

Страданието също е едно място за разбиране на надеждата. “Разбира се трябва да се прави всичко възможно, за да се намали страданието”: в същото време “не е бягството от страданието, което изцелява човека, а способността да приеме страданието и да расте в него, да намери смисъла посредством съюза с Христос, който понесе страданието с неизмерима любов”. Тук Папа Бенедикт цитира един друг свидетел на надеждата, виетнамския мъченик Паоло Ле-Бао-Тин, умрял през 1857 г. Важно е също така умението да се страда с другия и за другите. “Едно общество, което не успява да приеме страдащите ... е едно жестоко и нечовечно общество”. (36-39)

На края, другият момент, когато се усеща и приема надеждата е Божият Съд. “Вярата в него е преди всичко и най-вече надежда”, защото: “съществува възкресението на телата. Съществува една справедливост, Съществува “отплатата” за страданието в миналото, възобновяване, което възвръща правдивото”. Папата изтъква, че “е убеден въпросът за справедливостта съставлява главния и най-силен аргомент за всеки случай и е в полза и защита на вярата в съществуването на вечния живот. Не е възможно, “несправедливостта в човещката история да е последната дума”. Бог е правда, твори и дарява правда. В това се състои нашето утешение и нашата надежда. В Божията правда Господ е също благодат”. “Благодатта не изключва справедливостта...В края, злодеите няма да бъдат на вечната трапеза, няма да имат на масата место до жертвите, като че ли нищо не са сторили”. Папата поставя акцент на докрината за съществуването на чистилището и на ада. Ако Божият Съд “е истинско съдилище, би могъл да бъде в края на времената и за всички нас само и единствено повод за уплаха и страх”, докато напротив, Божият Съд е също благодат и това “ни дава възможност да храним надежда и да напредваме преизпълнени с доверие към Съдника, който познаваме и празнаваме за наш “зашитник”. (41-47)

Бенедикт XVI определя: “Нашата надежда е винаги надежда и за другите; само така, тя е истинска надежда и за мене. Като християни не бива никога да се ограничаваме в еднострачивия въпрос: как бих могъл да се спася? Ние трябва също да се питаме: какво аз бих могъл да върша, за да могат и другите да бъдат спасени...? Така ще съм направил максималното за моето лично спасение. (48)

По стъпките на св. Павел – насърчава Папата – християните не могат да бъдат унили и в отчаяние, така “както са другите, които нямат надежда” и приканва, единени със Свети Петър да сме готови да дадем отговор на всеки, който ни запитва, защо храним у нас надеждата. (2)

В последния параграф Светият Отец се обръща с молитва към “Дева Мария, звезда на надеждата”.
“Майко Божия, Наша Майко, научини ни да вярваме, да имаме надежда, да обичаме заедно с тебе. Посочи ни пътя към Неговото Царство! Звезда морска, блести над нас и съпровождай ни по земния ни път!” (49-50)
**********