Послание на Н.В.Пр.Монс.Христо Пройков по повод 150-годишнината от присъединяването към Католическата Църква

(15.09.07) Послание
по случай 150-годишния юбилей от присъединяването ни към
Католическата църква Преподобни отци, монаси и монахини, възлюбени в Господа духовни чеда на нашата Католическа Апостолическа Екзархия!Благословението на Господа да бъде с вас!
 
На днешния ден, 8 септември 2007 г., празнуваме 100 години от присъствието в пределите на нашата епархия на иконата на св. Богородица покровителка на Християнското единство.
Град Малко Търново – една от първите енории в ранното утро на нашето присъединяване към Светия Престол в Рим. Град Малко Търново – център на просвета във вярата, в който повече от 120 години работят отците Възкресенци. Град Малко Търново, днес превърнал се в място на поклонение пред Божията Майка, покровителка на нашата епархия, носеща още и благословията на светейшия папа, Божия слуга Йоан-Павел II, който през 2002 г., при своето посещение в Отечеството ни, България, я увенча с корона. Един век Божията Майка бди над нас със своето застъпничество пред Бога и само в небето ще узнаем истинската сила на нейното покровителство над нас. Защото историята на нашата Църква започва малко по-рано и затова тук, в това светилище, желая да поставя началото на тези чествания, които ще продължат в течение на три години, на по-особена молитва и размисъл за всичко преживяно досега, с благодарност към Бога и признателност към св. Богородица. Три години, в които да осъзнаем смисъла на нашето присъединяване към Католическата църква, да размислим върху жертвата и ентусиазма на нашите предци, и в светлината на това да осмислим настоящето, което живеем, и с нова сила и упование в Господа да продължим в бъдещeто и да завещаем на тези, които идват след нас, силата на вярата, постоянството в надеждата и непоколебимостта в любовта, която имаме към Бога и към Църквата, на която принадлежим.
Какво са 150 години в историята на света? Един кратък период тук във времето. Пред вечността те изглеждат още по-малко. А времето е дар от Господа и ние живеем в него. Отмерваме годините си една след друга и възкликваме с признателност към Твореца: „Всичко си направил премъдро“ (Пс. 103:24). В тези 150 години са изминали поколения, а днес е нашето време, в което продължава да се реализира Божият план за спасението на света по всички краища на земята и за спасението на всеки човек пред прага на вечността. Нищо не е случайно. В Божия план тези 150 години имат своята стойност така, както са се осъществили: „Не бой се малко стадо, понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството….“ (Лук. 12:33). Сто и петдесет години живот - това са поколения, съдби, истории, пример на живот в Бога, достигнал дори до степен на героизъм, мъченичество, и някои от тези, които са ни предшествали, днес са издигнати на нашите олтари. А там, във вечността, те са наши застъпници в Царството на Отца. През цялото това време думите на Господа: „Не бой се малко стадо...“ са били силата и желанието да продължим напред въпреки всичко. Ние сме част от Църквата – мистичното тяло на Исус Христос, а Той е „същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). Той е силата на нашата вяра. Той е гаранцията за нашата надежда. Той е изворът на нашата любов и кураж да вървим напред. „Аз съм с вас през всички дни…“ (Мат. 28:20).
Делят ни три години от юбилейната дата – 150 години от нашето присъединяване към Католическата църква (18/30 декември 2010 г.). Време, което подобава да посветим повече на миналото, настоящето и бъдещето, което е пред нас.
Година 2008 да бъде посветена на изучаване на миналото, на нашата история в светлината на вярата. Година 2009 – на настоящето, което живеем в светлината на надеждата. Година 2010 – на бъдещето, което е пред нас, живяно в любовта, която увенчава всичко и пребъдва вечно.

 Година 2008 – миналото
в светлината на вярата:

 Вярата е благодат, която човек получава като дар от Бога в деня на своето кръщение. Христос казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк. 16:16). Вярата е богословска добродетел, която е в основата на човешкия живот от самото сътворение.
Създавайки ни по Свой образ и подобие, Бог е запазил вътре в нас едно място за Себе Си. И човек по естествен начин изпитва нужда да открие Бог в своя живот. Бог е дал на всеки от нас достатъчно време тук на земята, за да може да Го познае. И който търси искрено Бога, не може да не Го открие.
Бог създава човека в израз на една безкрайна любов към Него. Присъщо за любовта е да дарява свобода. Ето защо, ние получаваме вярата като дар от Бога, но в същото време Той ни оставя напълно свободни да развиваме или не този дар. От своя страна Бог ни помага чрез благодатта да усилваме вярата си. „Никой не може да дойде при Мен – казва Исус, – ако не го привлече Отец“ (Йоан. 6:44). В Църквата има място за всеки, който търси истината. Човекът като разумно творение търси във всичко истината. А вярата му помага да я открие...

Именно в търсенето на истината по времето, когато България води борба за независима Църква, архимандрит Йосиф Соколски, като духовен водач, и Драган Цанков – като представител на миряните, заедно със свои многобройни съмишленици стигат през 1860 г. до заключението, че трябва да се обърнат към Рим и по- специално към Светия отец папа Пий IX. Това движение за присъединяване към Католическата църква е увенчано с успех и папа Пий IX ни приема в лоното на Католическата църква, като ръкополага Йосиф Соколски в сан архиепископ, за глава на Католическата църква от източен обряд в България. Борбите и противоречията съпътстват младата Църква. Много скоро архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен от Русия и Църквата ни остава без свой пастир и водител.
Но семето на истинската вяра е посято и то ще даде плод от жертвата на опазената вяра. Светият Престол следи с загриженост живота и събитията, свързани с новоучредената Католическа църква в България. Папа Пий IX назначава като наследник на архиепископ Йосиф Соколски младия и ентусиазиран свещеник Рафаил Попов, родом от град Стрелча. Като епископ той има за седалище Одрин и участва по специална покана от Римския Първосвещеник в Първия Ватикански вселенски събор. На връщане от Събора той ще мине през светилището на Света Богородица в Ла Салет – Франция, и на 21 август 1870 г. ще посвети Отечеството ни на Божията Майка. Епископ Рафаил Попов умира в Одрин на 46 години при загадъчни обстоятелства, само 2 часа след като е бил поканен в гръцката общност.
Един от белезите за истинската вяра е, че тя е преследвана винаги: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Йоан 15:20). В своето встъпително слово като епископ (1927 г.), Кирил Куртев ще каже: „Унията не успя напълно, но не умря и съвсем. Красноречиво доказателство сте вие днес, драги верни в границата на Отечеството ни…“.
След епископ Рафаил Попов с Божията благодат младата Църква се съвзема. Развиват се мисиите на отците Възкресенци, на отците Успенци, които работят за просветата на вярата на присъединените католици. Разцветът на посветения живот е по времето на монах Пантелеймон, когато монасите и монахините наброяват повече от 200 души.
Многозаслужилите духовни пастири – архиепископ Михаил Петков, епископ Лазар Младенов, епископ Епифаний Шанов, архиепископ Михаил Миров, укрепват започналото дело и Църквата се радва на добри плодове.
На 21 април 1889 г. отец Йосиф Алоати – Лазарист и сестра му Еврозия Алоати от Торино, основават Обществото на сестрите Евхаристинки.
Уви, ще дойдат войните в началото на миналия век. Тези изпитания ще доведат до изтръгването на Източно- Католическата църква от земите на нейното изникване и начално развитие. Вярата събира тракийци и македонци в пределите на Царство България. Ужасяващ пример е село Покрован, близо до Ивайловград. Там още от втората половина на 1861 г. има свещеник. През 1869 г. епископ Рафаил Попов освещава първата българска църква, посветена на св. Василий Велики, а през 1885 г. цялото население на Покрован минава към Католическата църква. Свещеник е отец Петър Марков, който през 1887 г. построява енорийския дом. През 1913 г. турците нападат селото. Тогавашният енорийски свещеник отец Никола Баждаров се опитва да спаси населението. През нощта извежда хората заедно с добитъка и багажа им. Турците ги настигат. Обещават, че нищо лошо няма да им направят. Отец Никола с една част от хората не се върнал и се спасили. Тези, които се върнали, били изклани и изгорени. Опожарени били черквата, енорийският дом и цялото село.
Псалмистът казва: „А милостта на Господа е отвека и довека към ония, които Му се боят и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват“ (Пс. 102:17–18).
С бащинска грижа Светият Престол наблюдава живота на Църквата ни. Папа Пий XI изпраща в 1925 г., като свой легат, архиепископ Ронкали, за да организира живота на Католическата църква от източен обряд в България. Пристигането му е като утринна роса върху изпепелена земя, която ще оживи неумъртвените корени на вярата. Като първи Екзарх на новоучредената Католическа Апостолическа Екзархия за всички католици от източен обряд е назначен епископ Кирил Куртев със седалище в София (1926 г.). Неговото послание е програма за възраждане на изстрадалата Църква. Той казва:
„Да благодарим на Бога за великата благодат, която ни е дал, като ни е удостоил с Истинската вяра. Но затова пък какви големи отговорности и задължения спрямо себе си и ближния ни налага това с нищо незаменимо преимуществено положение.
Колко трябва да ценим ние тази наша вяра, да я пазим като зеницата на окото си и да я разпространяваме, всякой според силите си – едни, пастирите, по длъжност и призвание, други – верните, от братска любов.
Със страх и трепет трябва да бдим ден и нощ да не я изгубим по своя вина, понеже никой не може да отпадне от Истинската Вяра без достатъчна виновност от своя страна: „Бог, казва свети Августин, никого не изоставя, преди да бъде Той изоставен“.
Като първо условие за запазване на вярата се изисква смиреност. Никой да не се хвали, че е утвърден завинаги във вярата. Не забравяйте, че тази благодат не е само човешко постижение, и не можем да бъдем сигурни, че ще постоянстваме докрай в благодатта. Кой може да гарантира, че без Божия помощ ще остане в бъдеще това, което е днес, когато имаме такива поразителни примери за низко падение в един Иуда и в толкова други велики, но горделиви умове.
 Смирението само ще ни открие нашата морална немощ и ще ни застави да просим в непрестанна молитва благодат за постоянстване докрай. Ако Бог ни изоставяше на само себе си, способни сме в един само ден да извършим най-големите безразсъдства.
Но за да бъдат вашите убеждения дълбоки и трайни, просвещавайте се все повече и повече във Вярата; изучавайте всестранно и от младини Вероучението си в Катехизиса и под ръководството на вашите свещеници. Истинската Вяра има това изключително преимущество, че колкото повече се изучава и задълбочава, толкова повече се налага на разума и пленява сърцата на непревзетите души.
Сега разбирате, Мои Възлюбени, от какво първостепенно значение е за нас Католическата вяра, какво място тя трябва да държи в нашия частен и обществен живот и как трябва да пазите, крепите и да бодърствате в нея, днес повече от всякога. Само тъй трябва да разбираме и насърченията, които ни дава Върховният ни Пастиреначалник в дни на нещастия и изпитания“ (Из Послание на епископ Кирил Куртев, 17 април 1927 г.)

Управлението на епископ Кирил Куртев дава нова насока за развитието на Източната Католическа църква. Той очертава перспективите в живота на Църквата, които трябва да бъдат постигнати в пределите на националните граници. Пълнота на административната уредба, съвършенство на богослужението и аскетичните практики, богатство на образователните структури и многообразие на формите на мирската деятелност, вдъхновени от католицизма.
Като резултат се оформят енории с просветено и авторитетно свещеничество, развива се дейността на сестрите Евхаристинки, основан е орден на сестрите Кармилитки в България през 1935 г., с помощта на този от Цариград. Възникват училища, колежи, семинари, излизат католически издания. Появяват се нови свещенически звания.
През пролетта на 1941 г. епископ Кирил Куртев подава оставка поради здравословни причини. На негово място е назначен от Рим епископ Йоан Гаруфалов, който управлява Екзархията до смъртта си през 1951 г.
След смъртта му епископ Куртев отново поема ръководството на Екзархията и работи за спасението й от унищожение, защото настъпват нови изпитания в условията на един страшен и безбожен терор на комунистическия режим.
Държавата със закон иска да постави цялата дейност на Католическата църква в България под своя власт. И понеже не успява, започват репресиите. Новите свещеници, които се връщат в България след учение в католическия свят, още от границата са интернирани в отдалечени краища на България, където няма католическо население. В началото на 50-те години са скалъпени процеси срещу цялата Католическа църква в България и почти всички духовници са осъдени. Някои от тях на смърт, други на дългогодишен затвор и каторжен труд. Цялото имущество на Католическата църква е отнето. Тя е лишена от присъщата й просветна и социална дейност. Свещеници, монаси, монахини не- българи, а и някои българи, са експулсирани от страната.
През средата на 60-те години постепенно всички осъдени излизат от затворите, за да се окажат в един по-голям затвор, наричан България. Гонението на Църквата спира, но не и преследването й. Всичко се използва за максимално ограничаване на дейността й. Службите за сигурност започват да имат повече работа, защото се оказва, че вярата е била задушена, но не и унищожена. Връзките с католическия свят са почти невъзможни и все пак се чувства полъхът на обновата на Втория Ватикански вселенски събор. В една от сесиите на събора ще вземе участие и епископ Кирил Куртев. Последният умира през 1971 г. с думите: „Щастлив съм, че умирам в лоното на Католическата църква“.
Епископ Кирил Куртев е наследен от епископ Методий Стратиев, който продължава да води Екзархията в същите трудни времена, когато, например, трябва да имаш разрешение от държавата, за да ръкополагаш нови свещеници, а те са малцина, и още – да имаш разрешение да посетиш енории близко до границата в пределите на България. Да се бориш, за да извоюваш възможността да назначиш или преместиш свещеник от едно място на друго. Вярата на всички бе поставена на върховно изпитание. Но оцеля. Най-вече чрез тези, които имаха куража да я живеят и практикуват през тези последни 50 години.
И така Църквата ни доживя до деня на 1989 г., когато сценарият се промени и самите комунисти заявиха: „Свободни сте“. Но полъхът на промяната се носеше още от началото на 80-те години, когато животът във вярата ставаше все по-интензивен и много хора се приближаваха до Католическата църква, предимно чрез кръщението. Търсеха принадлежност към Католическата църква и същевременно живот на вярата в традицията на българина. И откриваха и двете в Католическата църква от източен обряд.
След 1989 г. борбата продължи вече за възстановяването на изгубените права и имоти. Епископ Методий прие в нашата епархия за първи път в историята на България отци Салезиани от провинцията в Прага. Върнаха се отново отците Успенци от Франция и отците Възкресенци от Полша, за да помогнат на малцината българи, техни събратя. Впрочем, тяхната мисия в България е започнала още от времето на нашето присъединяване към Рим. Това се отнася и за на сестрите Облатки, на чиито присъствие в нашата Екзархия се радваме днес.
Едно минало, белязано от големи изпитания, които съпътстват винаги живота в истинската вяра. Свети апостол Павел ни съветва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7).
 
На това посветяваме 2008 г. от нашата подготовка за големия юбилей:
– Познаване и задълбочаване на своята вяра.
– Опознаване на историята на Църквата, на която имаме щастието да принадлежим.
– Проникване в дълбочина във вярата на всички онези, които са ни предшествали. Особено на тези, за които историята ни говори, че са изживяли вярата си до степен на героизъм и мъченичество: архиепископ Йосиф Соколски, епископ Рафаил Попов и блаженият свещеник-успенец Камен Вичев, разстрелян заедно с неговите събратя.
 

 Бъди благословен, Господи, за всички онези, които ни водиха по пътя на истинската вяра, които са ни предхождали във вярата –
Твои служители и приятели.
Чрез тяхното застъпничество в небето
дари ни надеждата и радостта да продължим с увереността на тяхната вяра
по пътя, който е пред нас,
който започва с кръщението,
продължава с верността
и завършва със светостта
пред дверите на Вечния Йерусалим.
Бъди благословен Господи!
 

 

 
Година 2009 – настоящето,
което живеем в светлината на надеждата: 
„Никой не може да дойде при Мене – казва Исус, – ако не му бъде дадено от моя Отец“ (Йоан. 6:65). Бог ни даде чрез живота и примера на нашите предшественици най-важното: вярата. „ …и ние повярвахме…“ (Йоан. 6:69).
Силата на вярата е в надеждата, която ни крепи днес. Надеждата е свръхестествено разположение на душата, която търси във всичко Бога. Откровението ни дава тази възможност да се приближим до Него, без да разчитаме на своите собствени сили, но уповавайки се единствено и само на Него.
Ето защо нашата християнска религия е религия на радост, утеха и мир. Ние вярваме в един Бог, Който ни е създал, Който ни обича и Който от любов към нас принесе сам Себе Си в жертва в лицето на Исус Христос. Но нашата вяра не се основава на страданията и кръстната смърт на Исус Христос, защото в противен случай, историята ще ни поднесе множество примери на героизъм и великодушна саможертва.
Но единственото и неповторимо в цялата човешка история е Възкресението на Исуса Христа. Именно то – Възкресението, е крайъгълният камък на нашата вяра, вечният извор на нашата радост и надежда. Ако нямаме вяра, не можем да имаме надежда „Празна е нашата вяра…“, казва апостолът (Кор. 15:14).
Година 1989: за кой ли път в историята на Католическата църква от източен обряд започва нещо ново, посрещнато с нова надежда. Християнинът винаги има право да се надява, защото знае в кого вярва: „За мене животът е Христос“ (Фил. 1:21), „Всичко мога в Този, който ме крепи“ (Фил. 4:13). За кой ли път Църквата ни бе поразена, но не сразена? Тя е жива. „Не бой се малко стадо …“.
През 1991 г. бяха установени дипломатически отношения на Република България със Светия Престол. Построихме нова църква върху терен, закупен от монс. Ронкали през 1935 г. и днес тази църква е посветена на него, като блажен.
Издигнахме нови манастири, открихме нова енория, възстановихме тази в Казанлък. Духовниците излязоха от мазета, крипти и тавани и заживяха нормално в църковните домове. За първи път в историята на Католическата църква в България в нашата Епархия дойдоха отци Кармилитани, за да може тази духовност да бъде задълбочена и да продължи да дава своите плодове. Утвърди присъствието си движението на Марийното Дело, работило от години сред нас в духа на Втория Ватикански вселенски събор и на Новата евангелизация. Появиха се нови звания за свещеници, монаси и монахини.
Една прекрасна страница на историята в нашия народ се изписа с посещението на Негово Светейшество папа Йоан-Павел II ( 23–26 май 2002 г.). Той провъзгласи трима наши монаси-успенци за мъченици и ги издигна на олтара. Преди да напусне предели на Отечеството ни, той каза: „Нека Бог благослови България и с изобилието на Своята благодат дари на народа ви дни на напредък, изобилие и мир, като направи така, че жителите й да усетят моята обич и признателност“.
Църквата ни си възстанови присъщата й социална дейност чрез редица проекти в полза на нуждаещите се. За съжаление, обаче, все още очакваме да възтържествува напълно правдата и да получим всички свои имоти, отнети ни по време на комунистическия режим, както и да бъдат реабилитирани всички католици, отдали живота си за вярата и признати като мъченици от Църквата и целия свят.

От своя страна времето безмилостно отмерва своя ход. Мъчително се разделяме с поколението, което е преди нас. Завръщат се в дома на Отца тези, които с всички сили и жертви опазиха вярата, за да ни я предадат чиста и свята. И си спомняме притчата от Евангелието за съкровището: „Царството небесно прилича на имане, скрито в нива, което човек намери и укри и от радост за него отива и продава всичко що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича на търговец, който търси хубави бисери и като намери един скъпоценен бисер, отиде и продаде всичко, що имаше, и го купи“ (Мат. 13:44–46). Това е вярата и всички онези, които преди нас успяха да я опазят скрита и истинска, за да можем днес ние да я изровим запазена и да бъде нашето най-голямо богатство. За тях апостолът казва с право: „Вярата опазих“ (2 Тим. 4:7).
Те запазиха образа на живия и истински Бог, който винаги е свят, и никога не е скрит, и никой не може да го скрие. И днес ние можем да кажем заедно със свети апостол Павел: „ …във всичко това одържахме преголяма победа, чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, ни ангели, ни власти… ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Исуса нашия Господ“ (Рим. 8:37–39). И ето истината: и днес продължаваме да бъдем част от красотата и многообразието на истинската Църква – Вселенска и Апостолска, чийто върховен Предстоятел е Светипетровият Наместник. И днес, както винаги е било, можем да бъдем добри българи като католици и предани и полезни на Отечеството си.
През октомври 2006 г. с подобаваща тържественост отпразнувахме 80-годишнината на нашата Католическа Апостолическа Екзархия в България и по този повод благословихме сградата на възстановената Екзархия в София, параклиса и библиотеката. Отворихме страница на Екзархията в Интернет.
За съжаление, докато пишех това послание, изпълнен с радост от всичко, което преживяваме заедно, дойде тъжната вест за изгорялата до основи църква в енория Приселец, на 26 август 2007 г. в района на Тополовград, където през това лято бушуват нестихващи пожари, в които загинаха и наши католици.

И сега – какво очаква Бог от нас:

 
1. На свой ред и ние да опазим вярата.
2. Да я живеем с достойнството на християни-католици и да я предадем чиста и свята на идните поколения.
3. Да живеем постоянно с непосрамващата надежда, че Бог е с нас. И за тази цел да работим:
– със семействата и за семействата;
– с младите, които са бъдещето на нашата Църква;
– с тези, които чуват Божия зов, за да го запазят и последват всеотдайно.
Не са ли семействата, младежта и призваните извор на нова надежда за бъдещето на Църквата?

 Бъди благословен, Господи,
за дара на новата надежда,
която ни даваш в наши дни.
Чрез Твоята утеха и подкрепа
да чувстваме сила и кураж да продължим делото на нашите предшественици.
Бъди благословен, Господи!
 

 

 
Година 2010 – бъдещето,
което е пред нас, да го живеем
със силата на любовта:
 
„Бог толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син…“ (Йоан. 3:16). Всички имаме в дар от кръщението вярата, надеждата и любовта. Да посадиш едно дърво трябва да вярваш, че ще се хване, да се надяваш, че ще порасне и ще даде плод, но е нужна грижата да го поливаш, тоест любовта. Без нея не можеш да постигнеш нищо.
В своята мисия тук на земята Исус Христос ни показа, че няма любов по-голяма от тази, да дадеш живота си за тези, които обичаш. „Бог е любов“ (1 Йоан 4:9) и любовта е най-висшият дар, в който се съдържат всички останали. „Тази любов Бог изля в нашите сърца чрез дадения ни Дух Свети“ (Рим. 5:5). „Чрез Светия Дух ни е дадено да възстановим рая, да се възкачим в Царството небесно и да си върнем приемното ни осиновение, получавайки увереността, да зовем Бог свой Отец, да съучастваме в Христовата благодат, да се наречем деца на светлината и да станем причастни на вечната слава“ (Св. Василий Велики).
Това, което трябва да успеем да постигнем за времето, което е пред нас, и да завещаем на тези, които идват след нас, е да изпълним според силите и възможностите си до степен на съвършенство най-голямата заповед на Исус Христос – „Обичайте се помежду си, както Аз ви обикнах“ (Йоан 15:12). Това е гаранцията за бъдещето на нашата Екзархия. Защото, казва още св. апостол Павел: „А сега остават тия три: вяра, надежда и любов. Но по-голяма от тях е любовта“ (1 Кор. 13:13), защото нейното продължение е във вечността: „Любовта не отпада“ (1 Кор 13:8).
Ако искаме да запазим наследството, което нашите предшествениците са ни завещали, трябва да живеем с любов към миналото и с една великодушна прошка за всичко, което се е случило. С любов и с възторг към саможертвата за това, което е запазено и ни е поверено. С признателна любов към Бога и за всичко досега и най-вече с любов помежду ни, защото ще кажа пак заедно с апостола: И вярата, и надеждата са ни необходими тук на земята, а любовта, с която ги живеем, пребъдва вечно.
В Първото съборно послание свети Йоан Богослов ни припомня: „Който каже „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е, защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял. И ние имаме от Него тази заповед: Който люби Бога да люби и брата си“ (1 Йоан 4:20–21). Един друг богослов, Бултман, казва: „ двете заповеди за любов към Бога и за любов към ближния няма да бъдат в противоречие само при условие, че виждаме в ближния божественото, което носи в себе си“.
Да поставиш любовта като основа на собствения си живот не означава да правиш извънредни жестове до степен на героизъм. По-скоро означава да направиш от любовта ежедневно измерение на всяко твое действие. Означава да я направиш критерий за интерпретация на самия ти живот. В едно свое послание към младежите от цял свят Божият слуга папа Йоан-Павел II казва: „За да разберем дали наистина обичаме Бога, необходимо е да си дадем сериозна сметка дали обичаме своя ближен“. Няма човек и никога няма да има такъв на земята, който толкова много е паднал, че да се изплъзне от безграничната Божия любов. Ние нямаме право да не обичаме и да нямаме доверие в този, когото Бог обича, и на когото се доверява. А това важи за всички хора. Ако сме обезкуражени от злото, което не може да не сме видели в другия, да си повтаряме думите на св. апостол Павел: „Там, където грехът изобилства, благодатта преизобилства“ (Рим. 5:12). Не е достатъчно да забележим злото, но да окуражим доброто. Или казано с други познати думи: „Много виждай, малко поправяй, много премълчавай, бързо прощавай“.
Така Исус обича. Със същата любов нашите предшествениците мъченици отдадоха живота си за делото на истинската вяра. Това е пътят, който е пред нас. „Моля ви, братя, в името на Исуса Христа“, се обръща св. ап. Павел към християните от Коринт, и аз се присъединявам към него и казвам: „да говорите всички едно и също и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и една мисъл“ (1 Кор. 1:10). Не се касае само за това да бъдем по-добри или по-лоши наследници на завещаната вяра, а да бъдем или да не бъдем въобще християни, защото любовта най-вече е тази, която говори за истинската вяра на християнина. Както чрез любовта Христовото спасение влезе в човешката история, така чрез любовта ние можем и трябва да се окажем продължители на благата вест на Христовото учение и достойни за принадлежността си към Католическата църква.
Някога казваха за първите християни: „Вижте ги как се обичат?“ Може ли да се каже същото и днес за нас, за да бъдем привлекателна сила за другите? Да помним добре: любовта никога не губи битки! Любовта винаги печели.
„Вяра, надежда и любов вървят заедно. Надеждата намира практически израз в добродетелта на търпението, което постоянства в доброто, дори ако претърпява видим неуспех, както и в смирението, което приема Божията тайна и Му се доверява и в мрака. Вярата ни показва Бог, Който даде Сина Си за нас, и по този начин предизвиква у нас победната увереност, че това е точно така: Бог е любов! По този начин тя превръща нашето нетърпение и съмнения в сигурна надежда, че Бог държи света в ръцете Си и че, независимо от всяка сянка, Той побеждава (...). Той е светлината – в крайна сметка единствената светлина, – която винаги осветлява един свят в тъмнина и която ни дава кураж да живеем и да действаме. Любовта е възможна и ние сме в състояние да я прилагаме, защото сме създадени по образ Божи“ (папа Бенедикт ХVІ).
2010 година – година на благодарност и прослава към Бога за всичко, което сме доживели до днес. Сто и петдесет години във времето тук на земята са един кратък период пред вечността. Имаме ли сили да продължим делото, което сме наследили, за да пребъдва то и занапред? Да, ако пребъдваме в любовта към Бога и между нас. Това е нашият дълг, това е нашата отговорност пред идните поколения, които ще поемат от нашите ръце факела на истинската светлина на вярата, която сме наследили.

 Буди имя Господне благословено от нине и до века.
Да бъде благословено името на Господа
отсега и довека!
Всичкото си упование на тебе възлагаме,
Майко Божия, запази ни под твоя покров.
В молитвено единение, ви благославям от сърце.
 
Епископ Христо Пройков,
Апостолически Екзарх



 Гр. Малко Търново, Рождество Богородично
8 септември 2007 г.