Жаждата за автентично – разговор с дуото Елица Тодорова и Стоян Янкулов при дебюта им в Рим

Водата, като символ на живот и необходимост за всички; като водна стихия, достигаща максимално бързо до хората. Това е заложено в името на песента „Вода”, казва Елица Тодорова, „та всеки който я чуе да има потребност да я слуша отново”. Дуетът дебютира в Рим по време на Седмицата на българската култура (7-13 юли) на уникална открита сцена до река Тибър в подножието на величествения Кастел Сант Анджело, напомнящ визията от видеоклипа на едноименната песен. Микс от фолклорна и модерна музика, който препраща към автентичното. Двамата са тясно свързани с фолклора – Стоян има баща акордеонист, а майката на Елица е народна певица. Когато по Евровизия течеше песента „Вода”, допълва Стоян Янкулов, Европа повече научи за България, а българския фолклор достигна и до сърцата на младите:
Стоян: Много млади хора ни се обаждат и ни казват, че започват да обръщат по-голямо внимание на българския фолклор и започва да им става интересен благодарение представянето на тази песен. Щастливи сме от това, че успяхме да стигнем до едно такова положение, че все още се говори за българския фолклор в цяла Европа:


Какво е вашето послание? Всъщност, текстовете на песните ви препращат към стари изконни български ценности, които може би днес сме ги забравили...
Елица: Когато разказвам за нашата музика, много често казвам, че за мен това е един вид археология на музикалните пластове. Връщам се във времето, когато обикалях с моята майка по селата в цяла Източна България и записвахме с един микрофон бабите, които много живо разказваха за тези древни ритуали и обичаи. Това са нашите корени и това са местата от които ние черпим енергия, вяра и сила и всички тези ритуали съм видяла с очите си. Според мен това е част от тайната да бъдеш въздействащ. Не е достатъчно само да четеш от дебелите книги за тези неща, съвсем различно е когато видиш нестинарките да се приготвят преди да проходят върху въглените. Съвсем различно е, когато виждаш с какво страхопочитание кукерите се отнасят към флопките, когато ги закачват по телата преди да започнат да танцуват с тях. Харесваме си, например, някакъв автентичен мотив и си представяме как той може да заживее чрез съвременната музика в наши дни. По този начин древното се среща с бъдещите звуци. За мен те са бъдещи звуци, когато използваме електронните звуци. Много не се замислям, просто това, което в момента ми идва, го изпълнявам като един вид импровизация. Сякаш всичко, което е около нас ми помага.


Стояне, ти казваш, че младежите харесват вашата музика. Според тебе какво ги привлича към миналото?
Стоян: По този начин поднесена музиката помага на младите хора да обърнат внимание на първичността на музиката, на тази семпла звучност, каквато е автентичният български фолклор. Имам предвид дори само един глас или дори само един кавал. Сега забелязвам, че младите хора вече се вслушват само в една тамбура или една гайда, защото слушайки я като че ли си представят този инструмент заедно със съвременната звучност, която вече са чули, защото така им е било поднесено.
Елица: Според мен, всеки един музикант прекарвайки много дълго време с инструмента си, независимо дали той е глас, тарамбука или барабан, или контрабас, той преминава от А – Б, от стъпките, когато започва да се свири само един тон, после почва да става виртуоз на инструмента си, става хипервиртуоз и накрая отново се връща към най-семплите и простите неща. Те най-бързо достигат до публиката. В нашия случай това са барабаните. При нас барабаните помагат много бързо да достигнем, за секунди, до хората, защото ритъмът е заложен у всеки, дори в най-неритмичния човек. В Португалия например, свирихме със 700 човека, повечето жени. Някои от тях бяха тотално неритмични на пръв поглед, но ако се вгледаш виждаш, че те имат някакъв свой ритъм. Затова, когато почваме концерт обикновено почваме много минималистично, както е било в пещерите: само един барабан и глас или звука на драмбоя. И достигаме до съвременността. Според мен, все повече ще има потребност от проекти, които са близко до първичното, до етноса и близо до природата, защото ритъмът в града е много динамичен, има много синтетика. Забелязвам тази потребност за завръщане към корените и в модата Съвсем по друг начин се чувстваш, когато си облечен с дреха от естествена материя. Също и когато си сред мебели от дърво. Това не е случайно.


Вие черпите от съкровищницата на българския фолклор, но там огромно място има и вярата. Какво е вашето отношение към религията?
Стоян: При нас специално вярата ни води. Забелязват, че и другите хора слушайки музиката забелязват това нещо, виждат, че без вяра нещата не се постигат. Защото в основата е любовта, в основата е Господ.
Елица: Ние и двамата сме православни християни. Вярата на мен лично ми дава сила и вяра, че излизайки на сцената с талантите, които Господ ни е дарил, само можем да благодарим. Водещото при нас е любовта. Аз съм много позитивна, израстнала съм в семейство заобиколена от много музика и любов и съм благодарна на родителите ми, че са ме възпитавали да бъда смела и напориста. Много често ме питат къде ни приемат най-добре. Навсякъде ни приемат добре, защото навсякъде хората са едни и същи, имат едни и същи потребности, от съвсем прости и обикновени неща – от една хубава дума, от една усмивка, от човешка разбираемост. Вярвам, че тепърва ни предстоят интересни неща. Евровизия не е най-големият връх, това е една точка от нашия път, много се радвам, че бяхме и там, но тепърва мисля, че ни предстоят още по-хубави неща.


Вие сте доказателство, че един талант и вярата могат да направят чудеса. Какво би пожелал Стояне на всички тези младежи, които жадуват за успех и реализация?
Стоян: Да вярват в себе си, да вярват, че има Бог, който им помага и те самите да си помагат.