Семейството и правата на детето

Семейството и правата на детето – 48
Ако погледнем извън националните граници, с поглед прострян над целия свят, детето изглежда като главното действащо лице в нашите общества, но за съжаление го виждаме и в центъра на най-лоши социални и духовни ситуации. Семейството и правата на детето е тема днес в седмичната рубрика за християнина и предизвикателствата на новото хилядолетие. Картината на детето веднага извиква в ума концепциите за слабост и за надежда. Преди всичко слабост, защото детето трябва да чака и да се учи, за да започне да ходи, да говори и т.н.; След това надежда: подобно на едно семе, което трябва да покълне и да расте, детето има бъдещето пред себе си. Пред тази слабост и тази зависимост, нашето внимание и нашата загриженост би трябвало да се увеличат с цел да получат по-подходящи законодателни мерки, а всъщност на колко нещастия, на колко убийства на невинни продължаваме да бъдем свидетели!
За да се ограничим до нашите дни, как да не издигнем нашето възмущение пред 40-те милиона деца които нямат законно съществуване и не могат да се включат в обществото, нито пък да ползват документи за самоличност, нито паспорт, за да докажат своята националност, нито да се лекуват, или да закупуват блага, от които имат нужда.
Негодувание пред 250 милиона деца, под 15-годишна възраст, които работят в индустриите, в мините или по улиците; а да не говорим за 140 милиона деца в света, които нямат правото да посещават училище или да получат човешко или християнско възпитание.
Негодувание пред милионите деца, които поради военните конфликти в нашето време, са белязани за цял живот; пред онези 2 милиона деца, които са убити по време на войните започнати от възрастните, пред тези които са използвани в сраженията и ранени за цял живот от експлозиите на противопехотните мини.
Негодувание пред онези многобройни деца, които всяка година биват експлоатирани сексуално, пред хилядите деца оставени на самите себе си в големите метрополи , на изоставените сираци наричани “бездомници”. Да, бездомници, но още по-лошо, без семейно огнище.
Негодувание също така и пред онези форми на малтретиране също толкова тежки, често пъти премълчавани, вероятно защото в нашия медиен свят, не хармонират на вкуса за сензации или емоции; може би защото за тях не може да бъде наказана отделна личност, а защото напротив, въвличат цялата наша цивилизация, нашите нрави.
Но за всичко това не сме ли всички ние отговорни индивидуално? Когато приемаме да купим предмет изработен от деца, принудени да работят от най-крехка възраст без да се питаме за техния произход, не се ли поставя на карта и нашето съучастие. А когато стотици момчета и момичета, които лишени от нужната подкрепа на техните семейства се чувстват изоставени, лишени от закрила, в един студен и труден свят, като увиснали в едно празно социално пространство, как бихме могли да останем спокойни и безразлични в кръга на един ограничен и егоистичен манталитет?
Децата очакват от възрастните да преминават от думите към делата, обаче пред тези които са утрешните мъже и жени е необходимо да припомним на властите отговорни за бъдещето на човечеството, че е техен дълг пред Бога и пред историята, да поставят в центъра на своята обществена дейност проблемите на децата и да им дадат абсолютен приоритет, защото става въпрос за най-уязвимите и слаби личности на нашите общества. ()