Писмо на кард. Мартини до родителите

Писмо до онези родителите, които обичат своите деца и бъдещето на Църквата) – 44
Това е заглавието на Писмото, което кардинал Карло Мария Мартини адресира до семействата преди да напусне своя пост като архиепископ на Милано. По време на неговото ръководство на амброзийския диоцез, кардинал бе написал различни послания отнасящи се до насърчаването на семейството и на живота, в една широка и комплексна визия. Този път обаче, в навечерието на своята раздяла с диоцеза се обръща преди всичко към сърцето на миланските семейства.
В една съществена и доверчива форма той пише: “Струва ми се че виждам в много момчета и момичета, една неувереност в бъдещето, като че ли никой никога не им е казвал, че животът не е един случай или един риска, а едно призвание”. Едно призвание, което трябва да бъде живяно в пълнотата на родителите между тях и в отношенията със собствените деца. Затова насърчава съпрузите да се обичат като съпруг и съпруга. Да отделят малко време, да защитят малко пространство, да програмират някой момент, който да бъде един ритуал, за да отпразнуват любовта, която ги обединява. По-нататък кани всички членове на семейството “да реагират на инерцията наложена от всекидневния живот и да желаят силно и моменти на свобода, на спокойствие и на молитва”. Не се страхува да настоява за необходимостта от честата молитва и “обща молитва, още тази вечер, и утре, и винаги: една обикновена молитва за да се благодари на Господ, за да се поиска неговия благослов”. Силата, която идва от молитвата трябва да служи и да се гледа с оптимизъм бъдещето, защото “много родители са обезкуражени от една определена непромокаемост на техните деца, които са способни да претендират много, но се явяват неподатливи на всяко вмешателство в техните приятелства, в техните разписания, в техния свят”.
От тук големият ангажимент във възпитателното дело. На въпроса какво представлява християнското възпитание, кардиналът отговаря: “То е сътрудничеството, което родителите могат да предложат в радостта на децата, то е търпението и упорития труд който подготвя почвата за дара на Божията радост”. Но за да се постигне това, същите родители трябва да извършат някои пречиствания, явяващи се крайно необходими.Преди всичко пречистването на чувствата с цел да се избегне отношенията между мъжа и жената да се сведат до инструмент за собствена облага: “Тогава чувствата дегенерират в страст, притежание, чувственост”.
Следва пречистването на страха от бъдещето, с цел да се избегне всяка форма на песимизъм и поражение. Вярно е, че преживяваме трудни моменти, но всички епохи са познали трудностите и тежките изпитания. Християнинът гледа на бъдещето в светлината на вярата и на надеждата, подкрепян от увереността, че Бог е, който направлява събитията на историята и на човечеството. Постепенно приближавайки се до parusia”, крайния час, човешкият род е предопределен да подобрява качеството на природния и свръхестествения живот. Ако Господ е кормчията на историята, не трябва да има място за песимизъм относно бъдещето.
Кардиналът продължава: “Да бъдат благословени онези родители, които с верността на своята любов, поучават, че окончателното решение е една благодат, а не опасност, нито пък ограничение на свободата. Опасна и извор на безпокойство е обаче несигурността, временността, смущението, които оставят един младеж паркиран в живота, несигурен в своята идентичност и уплашен за своето бъдеще.
За да се постигне всичко това е нужно отваряне към другите. Едно семейство, което се изолира, което защитава своята слабост, избягвайки общите срещи, накрая е по-слабо и отваря вратата на онова “скитничество” на младежите, които отиват тук и там изживявайки много преживявания, дори противоречиви, без да се хранят от никаква здрава храна.
Влизането в една общност може да изисква някаква умора, а понякога и унижения. “Мисля – пише кардиналът – за семействата които сменят къщата си и се чувстват като загубени в новите квартали, мисля за тези които са страдали защото не са били разбрани, мисля за тези които обичат да отидат другаде, за да видят хора, за да практикуват спорт, за да подишат малко чист въздух. Ето времето, когато трябва да се изберат приоритетните неща”. Затова, заключава кардинал Мартини “посещаването на неделната литургия, във вашата енория, участието в общите празници, поемането на някаква отговорност, интересът децата да посещават катехизиса и младежките инициативи на енорията, са начин за да се насърчи това чувства на принадлежност, даващо стабилност и водещо до едно прогресивно поемане на отговорност в общността”.
И други мисли обогатяват писмото на кардинал Мартини, което можем да приемем като неговото духовно завещание при раздялата с християнската общност на Милано. ()