Другият "български" папа

Един глас, който всички познават,
eдин човек, който не можем да забравим,
eдин Папа, който е баща за всички.
Незабравимият Йоан Павел ІІ.


Навършиха се пет години от историческата визита на Йоан Павел ІІ в България от 22 до 26 май 2002г . Карол Войтила не е вече сред нас, физически. Но той продължава да живее в общественото пространство и най-вече в паметта на хората. Стотиците хиляди поклоннили се пред гроба му във ватиканската крипта, не само католици, отиват там, привлечени от нещо необяснимо. Който е посетил това място усеща, че то е врата към друго измерение. Отиват там, защото всеки носи искрица от големия огън, който Папата славянин запали в сърцата на милиони хора по света. С какво, ние българите, ще запомним Йоан Павел ІІ?


Най успешният имиджмейкър
Първите му думи на българска земя бяха израз на любовта и уважението му към България и нейния народ, „който никога и при никакви обстоятелства не е преставал да обича”. Тези думи, произнесени в София на 22 май 2002г, незабавно обиколиха целия свят. Любов и уважение защото е убеден, че един цял народ, и то славянски от какъвто и той произхожда, не може и не трябвя да носи отговорност за т.н. „българска следа” при извършения срещу него атентат на 13 май 1981г. Така окончателно бе изтрито срамното петно от челата на българите. Много преди влизането на страната в Е.С. и всякакви обществени кампании, комуникационни стратегии и ...визии, Йоан Павел ІІ вече работеше за българския имидж в света. Още в началото на своя понтификат, старателно и методично, той проправя пътя за завръщането на България в европейското семейство на народите. През 1980г. провъзгласи Светите братя Кирил и Методий за небесни съпокровители на Европа и като истински политик, ясно и смело, настоява за пълноправното членство на България в Е.С.


Страстен обединител на разделените християни
Папата европеист знае, че обединението на Европа ще бъде здраво, истинско и дълготрайно само ако не се откъсва от християнските си корени и бъде съпътствано от единството на християните. Въпреки напредващата болест и страданията, Йоан Павел ІІ дойде в София, за да каже лично на Н.Св. Патриарх Максим, че „разделението между християните противоречи на Христовата воля” и „разрушава святата причина за проповядваето на Евангелието на всяка твар”. Нарече примерът на Светите братя Кирил и Методий „знак за единението между християните в единествената Христова Църква” и „духовен мост между Източното и Западното предание на Вселенската Църква”. Дари на Българската Православна общност в Рим, за богослужебно ползване, храма Св.Св.Викентий и Анастазий” на прочутия Фонтана ди Треви. На невиждана досега литургия на централния пловдивски площад обяви трима български свещеници за Блажени, жертва на комунистическия режим, но наред с тях отдаде почит и на мъчениците от Православната църква, преминали като тях същите страдания и унижения. Обясни стойността на християнското единение: „Икуменизмът на Светците и Мъчениците е може би по-убедителен от всичко останало, подчерта Йоан Павел ІІ. Общението на Светците говори с по-силен глас от причините, довели до разделението”. Посочи, че отците страдалци Йосафат, Павел и Камен, а заедно с тях и епископ Босилков, не са Блажени само за католиците, а „образци за днешните християни”, заради верността им към Евангелието и заради „безвъзмездното служение към Родината”. Идвайки в България, този страстен обединител на разделените християни маркира знаците по пътя към пълното единение: „взаимното опознаване, взаимната любов и братското сработване”.


Моралната „пътна карта” на българския демократичен преход
В историческия център на града и между символите на София, храм-паметника „Ал. Невски, Народното събрание и паметника на Незнайния войн, един Папа вдъхна оптимизъм на българите в изграждането на „общество, основано върху справедливостта и свободата”. Трасира конкретните морални стъпки, без които никакъв преход не и бил успешен: да бъдат излекувани раните от миналото, чрез „общите усилия на всички обществени слоеве за постигането на желаните цели”; „да се подходжа с мъдрост към озаконяването и опазването на демократичните структури, като се съхраняват и прокарват ценонстите, съставляващи истинското величите на всяка нация. Това са моралната и интелектуалната честност, защитата на семейството, помоща към нуждаещите се и зачитането на човешкия живот от зачеването до естествения му край”. Предупреди, че „истинския напредък на един народ не може да бъде само политически и икономически, а предполага също и духовно-моралното измерение”, както и да не се пренебрегва християнството, пуснало дълбоки корени в историята и културата на страната, ако тя желае да осъществи процеса на националното израстване в бъдещето”. В георгафския център на София Йоан Павел ІІ благослови строежа на новата католическа катедрала”Св. Йосиф” и пожела, не само на католици, а на всички християни в България да бъдат „живите камъни” в „изграждането на духовното здание” на нова България.


Преди да се раздели завинаги с България, от катедралата в Пловдив, уморен, разпънат между радостта от срещата с младежите и физическите болки, той остави своето духовно завещание на младите българи. За него тази среща бе „своебразно възвестяване на пролетта, която ни прокарва път към бъдещето”. На младите връчи ключа към красотата на живота и към вечната радост: да бъдат „солта на земята и светлината на света”, както иска Исус. Да бъдат главни действащи лица в „изграждането на обществото – в семейството, училището, на работно място, в местата за развлечение”. Само с един евангелски щрих очерта отговорността на новите поколения: „Никога не забравяйте, че вината, за това че тестото не втасва, не е в тестото, а в маята. Когато един дом остане на тъмно, означава че лапмата се е угасила. Затова нека вашата светлина свети пред хората, за да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец”.


Последните думи на Йоан Павел ІІ към българския народ са повторение на думите на неговия предшественик Блажен Папа Йоан ХХІІІ в момента на отпътуването му от България през декември 1934г.: „Ако някои от България мине близо до моя дом, било през ноща или в труден момент от живота му, винаги ще намери на моя прозорец една запалена свеща. Нека почука, без значение дали е католик или православен; достатъчно е че е брат от България. Нека влезе, там ще го посрещнат две широко разтворени братски ръце и едно топло приятелско сърце”.


Двама „български” и святи Папи, единият Блажен, а другият съвсем скоро ще бъде провъзгласен, покровителстват българския народ, а пламъкът на тяхната любов, като две запалени свещи в небето, озарява новия път на България към по-добро, по-справедливо и братско бъдеще, за което те дадоха своя дял.