Да прогоним неверието от нашия живот - проповед от о. Йовко Пищийски за ІV-та неделя през годината

(28.01.2007) - Eвангелие за ІV-та неделя през годината:

 
Проповед от отец Йовко Пищийски, специализант в Папската дипломатическа академия в Рим:


Възлюбени братя и сестри,

Днешното евангелие продължава разказа от миналата неделя за първата проповед на Исус в синагогата в Назарет. Тогава размишлявахме върху посланието и мисията, които Исус провъзгласи на своите съграждани. Днес евангелистът ни описва реакциите на назаретските жители на първата проповед на Исус: «И като чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост».

От къде се ражда тази ярост, толкова голяма, че да подтикне неговите слушатели да искат да го убият. Може би е наранил някои особенно силен или недостижим? Или се беше противопоставил на градските интереси? Всъщност неговата вина беше само една: беше си позволил да говори с авторитет, като учител, когото всички трябваше да слушат. Беше им казал: «Днес се изпълни това писание». С тази фраза посочваше себе си за Спасител, този който освобождава затворниците, изцелява болните и вдъхновява кураж на бедните.

Пред тези твърдения, възражението на неговите съграждани е ясно: «Не си ли този Йосифовият син? Ние познаваме твоето семейство. Как можеш да се смяташ за учител и Спасител на нашия живот? Пратеникът божи не може да бъде някой от нас, един наш съгражданин от Назарет, някой който познаваме».

Това са били възраженията на жителите на Нзарет. Но не са ли те и наши? Не искаме ли и ние знаци и необикновенни възможности да има някой, за да му се подчиняваме?

Исус не приема този начин на мислене и затова дава за пример пророк Илия и пророк Елисей. Божият Син не намира нуждаещи се жени в Назарет като онази вдовица и хора, които силно желаят да оздравеят като сириецът Нааман. Макар и Исус да е приет добре, със сигурност с любопитство, благодарение на славата, която му се е носела, Той е приет от своите съграждани, без желание да бъде изслушан, без вътрешното очакване за промяна на собственото сърце и собствения живот. Назаритяните търсят сензацията, докато Исус очаква от тях обръщане. Те желаят от Исус да направи чудо, но той ги поканва на всекидневно усилие за да се променят.

Неговите съграждани, обаче, не вярват, че Исус е Божия син и не приемат това. Тяхното неверие може би е и наше. Това е едно конкретно неверие, което отказва на Исус да влезе в нашето всекидневие, отказва да слуша неговия глас. Поради това неверие Исус отказва да извърши чудеса.

Неверието пречи на Божията Любов, намалява силата на неговите думи, като ги прави неефикасни. В известен смисъл ги убива. Ето защо неверието се превръща в убиец. Така както жителите на Назарет завеждат Исус вън от града и се опитват да го убият, за да не се върне отново при тях и да отстоява правото си на авторитет върху техния живот. Така се случва всеки път, когато ние не приемаме Евангелието с искрено предразположено сърце. Слагаме го вън от нашия живот. И продължаваме онзи «кръстен път», който започна още в Назарет, а Йерусалим беше неговата кулминациа.

Често пъти ние се противопоставяме на Евангелието и се защитаваме от него. Пазим се от него и неговите свидетели, за да не бъдем притеснени в нашия покой, както жителите на Назарет. Желаем една синагога, където Евангелието не говори. Предпочитаме мълчанието, защото не искаме да признаем, дори пред самите нас, нашите слабости, нашите грехове, нашите духовни болести и това от което се срамуваме.

Неверието е като един заговор на мълчанието: не приема, че Евангелието ни говори и може да промени нашето сърце. Това не е заговор на този, който не познава и не е чувал за Бог. Напротив неверието е заговор на този, който го познава, който е негов съгражданин. Това е грехът на вярващите. Неверието е страх от един жив, близък и хуманен Бог. Един такъв Бог ни плаши, защото винаги е близо до нас. Може би ще ни се хареса едно Евангелие на високо ниво и далечно. Толкова далече от нас, за да не ни поучава нищо. Или може би едно Евангелие изпразнено от своята сила, което е в унисон с днешния манталитет дотолкова, че да не изисква нищо от нас.

Затова братя и сестри, нека да намерим време, за да останем насаме с Бога, може би пред Светото Причастие, и да погледнем в дълбочината на нашето сърце. И ако наистина забележим, че също и за нас е трудно да примем с цялото си сърце Евангелието, че понякога се чувстваме разочаровани и ядосани от него, нека да го кажем на Исус. Нека да Го помолим, за да не се отдалечава от нас и да има търпение към нашите слабости. И по този начин с неговата помощ и благодат, и нашето усилие да станем истински негови последователи и свидетели. Амин