Баланс за края на годината на кард.Пол Пупар, председател на Папския съвет за култура и на Папския съвет за междурелигиозен диалог

(22.12.06) - Светлини и сенки и през отиващата си 2006 г. Често пъти сме затрупвани от новините за атентати и смърт. Тогава къде е доброто, което се засилва, а пък не се вижда? На тази тема говори кардинал Пол Пупар, председател на Папския съвет за култура и на Папския съвет за междурелигиозен диалог:

Отг. – Доброто, което расте често пъти не се вижда, защото расте в нашия дом и затова не е новина. Ясно е, че по-видимото добро е това на великодушието, на солидарността живяна от хилядите млади жени и мъже, които отделят много време в служба на бедните, оказват и икономическа помощ. Изненадан съм колко много средства събират членовете на Ротари Клуб за бедните деца от Африка, предимно Сенегал. Но това е навсякъде. Да тръгнем от Италия: всеки ден се говори за голямата трагедия на нелегалните имигранти пристигащи с лодки, но малцина говорят за тези, които ги посрещат и настаняват временно до изпращането им обратно. Многобройни са християнските общности, които са огнища на любовта, осветляващи квартала, енорията... И освен това, много, много са тези във финансовия свят, в училищата, университетите... Мисля си например за моите съседи от Свети Егидий, за католическите културни центрове, за училищата, за болниците... какво биха били без доброволците? Затворите, особено в тези Коледни дни! А също и на международно ниво. Да не забравяме и многобройните младежи, които оставят едно човешки погледнато обещаващо бъдеще и влизат скромно в семинарията, в монашеските къщи, в служба на общността и на Господа.

В. – Светите Места, Ирак, Ливан, Афганистан, но също така и Шри Ланка: освен това мизерията, забравените конфликти от Африка, както и големите проблеми на Латинска Америка: какво още не е направила международната общност?

Отг. Международната политика е тясно свързана с избора на по-силните държави, които носят по-голямата отговорност в решенията на организмите на Обединените нации, на Европейския съюз, на Африканския съюз, на Арабската лига... Преди да се запитаме какво трябва да направи международната общност, да се запитаме защо прави този избор, какъв е нейният интерес. Общото благо или икономическо-политическият интерес на собствената държава за сметка на другите, дори на най-слабите, дори в цялата държава? Впрочем, без една наистина хуманна концепция, доброто на международната общност ще бъде оставено на решения, които са без човешки корени. Нека се завърнем към хуманността на човека за една наистина хуманна политика на международната общност.

В. - Църквата е една от малките действителности, която поставя в този особен исторически контекст антропологичния въпрос. Днес – казва Папата – се иска да се отрече какво е в действителност човешкото същество. Как да бъде защитен човекът създаден по образ Божи?

Отг. – Светият Отец не се уморява да повтаря: “За нас, Божият Син е истинската мярка на хуманизма”, което означава че в настоящата култура, а днес така силно секуларизирана, трябва да намерим средства – което ще бъде цел на следващото пленарно заседание на Папския съвет за култура – в този свят на секуларизиране, начинът да се разглася истинския хуманизъм, на който, каза Вселенският Ватикански събор, “Христос е първоначалният образ”. Какво означава “хуманизъм”? Означава действителността на човешкото достойнство. Утешително е, когато виждаме както в Африка, така и в Азия, че мнозина работят, за да участват в тази представа за човека – образ на човека създаден по образ Божи – посредством дера на милосърдието. Тази е живяната антропология, свидетелствана и съпричастна.

В. – Папа Бенедикт ХVІ изживя една година наситена с апостолска дейност. Какво по-специално ви впечатли?

Отг. – Може би моят отговор ще ви изненада: това, което най-много ме впечатли не е някакъв особен момент от усилената дейност на Папата – разбира се пътуването в Турция, в което имах привилегията да участвам – но това което ме впечатли повече е неговият начин да бъде Папа Бенедикт, т.е. неговото лично поведение. Виждаме голямото множество верни, които участват в литургичните служби в Свети Петър, в неделната молитва Ангел Господен, в седмичните аудиенции: хората виждат този Папа, чувстват неговата дълбока вътрешност и го слушат с желание, присъединяват се към неговата молитва. Свидетел съм, бидейки близо до него в този момент, какъв голям ефект имаше моментът на неговата мълчалива съсредоточена молитва в Синята Джамия в Истанбул. Този момент на съсредоточеност докосна дълбоко мюсюлманите много повече от всякакво слово, което можем да произнесем за връзките между християни и мюсюлмани. Повтарям, това, което ме впечатлява повече е неговият начин да бъде Папа, който е една мълчалива проповед, достигаща до сърцето на хората, които разпознават Божия човек. Бих казал, че неговата харизма ми припомня често пъти Папа Павел VІ, на който дълго време бях сътрудник. Обикновените хора, както и големите интелектуалци, долавят добротата, която осветлява неговото лице, което е плод на неговия вътрешен живот, на неговото приятелство с Исус. Това, което ме впечатлява винаги е, когато казва винаги: “Скъпи приятели”: още от първия ден на своя понтификат.

В. – От какъв импулс има нужда Църквата, за да разглася още по-решително Евангелието на надеждата?

Отг. – Ясно е, че Църквата за да бъде посланик на надеждата трябва да бъде пълна с надежда. За мен надеждата е вярата в любовта. Няма да бъде разбира се една теологична дефиниция, но е за да се разбере, че който има вяра не може да бъде тъжен, дори ако страда. Да бъде посланик, на надежда в света, да свидетелства собствената вяра, защото добре може да се види, че секуларизацията заливаща нашите страни помрачава културата, обезценява я. Когато участваме в литургичните служби, когато в християнските общности участваме в делата на милосърдие, забелязваме че надеждата е в действие. Естествено не мога да не добавя, че същото се прави и вътре в държавите и навсякъде в света, практикувайки това, което Светият Отец поиска и иска от цялата Църква да прилага междурелигиозния и междукултурния диалог. Всички говорят за сблъсък, но аз винаги казвам, че отговорът е в срещата на надежда.