Пълен превод на словото на Папата в университета в Регенсбург

Слово на Папа Бенедикт XVI в срещата му с представителите на науката в Бавария
Аула на Университета в Регенсбург
Вторник, 12 септември 2006
Вяра, разум, университет.
Спомени и размишления.


..................................................
За мен представлява един трогателен момент да съм още веднъж в този университет и да мога да чета в него една лекция. Същевременно мислите ми ме връщат в онези години, когато, след известно време във висшия институт във Фрайзинг, започнах моята академическа преподавателска дейност в университета в Бон. Беше –през 1959 г.- все още времето на стария университет на редовните професори. За отделните катедри нямаше нито асистенти, нито машинописци, обаче в замяна на това съществуваше голям личен контакт със студентите и най-вече също между професорите. Срещахме се преди и след лекциите в стаите на преподавателите-доценти. Контактите с историците, философите, филолозите и, естествено с двата богословски факултета бяха много тесни. През всеки семестър имаше един ден „ dies academicus ”, когато професорите от всички университети се представяха пред студентите на целия университет, постигайки така едно преживяване на истинска университетност (universitas). Фактът, че ние въпреки всички специализации, които понякога ни правят неспособни да общуваме помежду си, формираме всичкото и влагаме в него единствения разум с многообразните му измерения, оставайки единени дори в общата отговорност за правилното ползване на разума, означаваше че този именно факт прираства в жив действителен опит. Несъмнено университетът беше също горд със своите два богословски факултета. Ясно е, че и те, запитвайки се относно основателността на вярата, провеждат дело, което е безспорно част от онова “всичко” в universitas scientiarum , университетските науки, дори ако не всички споделяха вярата, с чието корегиране от общия човешки разум, се наемаха теолозите. Това сцепление, това вътрешно спояване в космоса на разума, не беше накърнено дори когато един ден стана известно, че колега – професор е заявил, че в нашия университет има нещо страно: два факултета, които се занимават с Бога, нещо, което не съществува. И пред този така радикален скептицизъм, нужно беше да се запитаме посредством разума за Бога и това трябва да бъде направено в контекстта на традицията на християнската вяра: това, в университетското цяло едно неоспоримо убеждение.
Спомних си за това, когато преди не дълго време, прочетох частта издадена от проф. Теодор Кури (Мюнстер) от диалога, който ерудираният византийски император Мануил ІІ Палеолог, вероятно през зимния военен лагер от 1391 г- при Анкара, провел с един учен персиец за християнството и исляма и за истината им. Вероятно лично императорът се е погрижил по-късно да допълни с забележки този разговор по време на обсадата на Константинопол през 1394-1402, което обяснява защо неговите разсъждения са представени с повече подробности отколкото тези на персийския му събеседник. Разговорът засяга пълния спектър на вярата, каквато се намира съответно в Библията и в Корана, като се спира специално на образа на човека и на Бога и също, неизбежно се връща на отношението –както се казваше тогава- на трите Закона или трите „житейски норми”: Стария Завет, Новия Завет и Корана. Няма да говоря за това в тази лекция, а бих желал да засегна само една тема –някак маргинална в структурата на този диалог- която в рамките на въпроса за „вяра и разум” ми направи голямо впечатление и ще ми служи като изходна точка за моите размисли по този повод.
В седмия диалог (диалексис -контроверсия), издаден от проф. Кури, императорът се спира на въпроса за „джихад”-свещената война. Императорът със сигурност е знаел, че сура 2, 256 гласи: „Никаква принуда при верските неща”. Касае се за сура от първоначалния период, твърдят специалистите, когато Мохамед бил все още без власт и под заплаха. Обаче, естествено, импероторът познавал също по-късно развитите предписания за свещената война, кристализирали се в Корана. Без да се спираме на подробности, като разликите в отношението към онези, коити притежават „Книгата” и „неверците”, той се обръща невероятно рязко към своя събеседник просто с основния въпрос за отношението между религия и насилие изобщо, казвайки казвайки: “Демонстрирай ми онова, което Мохамет е вложил като ново и в него ще откриеш само лоши и нечовечни неща, както неговата заповед да се разпространява със сабя вярата, която той проповядва”. След това императорът обяснява подробно причините, поради които разпространяването на вярата с насилие е неразумно дело. Насилието е в контаст с Бога и човешката душа. “Бог не се наслаждава на кръвопролитието; да не действаш според разума (син лого) е противно на естеството на Бога. Вярата е плод на душата, а не на тялото”. Оня който желае да доведе някого до вярата, трябва да е способен да говори добре и да размишлява правилно, а не с насилие и заплахи..За да убедиш една разумна душа не е нужно да ползваш своите мишцити, нито да нанасяш удари, нито всяко друго средство, с което да заплашваш някого със смърт”
Решителното становище на това размишление срещу преобръщането чрез насилие е: да не действаш според разума е противно на естеството на Бога. Издателят, Теодор Кури, допълва: за императора, византиец, възпитан в гръцката философия, това твърдение е очевидно. Обаче за ислямското учение Бог е абсолютно трансцендентен. Неговата воля не е обвързана с никоя от нашите категории, даже с тази на разумното. По този повод Кури цитира един текст на френския философ П. Арналдец, който изтъква, че Ибн Хазма стига до твърдението, че Бог не бил обвързан даже от своята дума и че нищо не би му наложило да ни открие своята истина. Ако това е неговата воля, човекът би трябвало да практикува даже идолопоклонство.
Тук се разкрива в разбирането на Бога, и следователно в конкретното приложение на дело на религията , една дилема, която днес представлява за нас явно предизвикателство. Убеждението, че да действаш срещу разума е просто една гръцка мисъл дали важи винаги и поради собствената си сила? Аз мисля, че в това проличава дълбокото съответствие между онова, което е гръцкото в най-добрия смисъл и онова, което представлява вярата в Бога въз основа на Библията. Променяйки първия стих на Свещеното писание, Йоан започва пролога на своето евангелие с думите: „В началото беше логос, словото”, същата дума, която ползва императорът: Бог действа „син лого”, според словото – разум. Логос означава същевременно разум и слово – един разум, който е творчески и способен да се предава на другите, именно, като разум. С това Йоан ни снабдява с окончателното библейско понятие за Бога, словото, в което всички пътища на библейската вяра, често трудни и криволичещи, постигат целта си, намират своята синтеза. В началото беше логос, и логос е Бог –казва евангелистът.Срещата между посланието на Библията и гръцката мисъл не беше случайна.Видението на свети Павел, пред когото се бяха затворили пътищата в Азия, когато сънен видя един македонец и чу молбата му: “ Мини в Македония и ни помогни ” (Виж Деяния 16, 6-10) – това видение може да бъде разбрано като някакво „утвърдяване” на вътрешната нужда от едно сближаване между библейската вяра и гръцкото изпитване на себе си.

В същност това сближаване беше вече започнало от дълго време. Самото тайнствено име на Бога при горящата капина, което различава този Бог от сбора на божествата с многото имена, заявявайки своето изключително „Аз съм”, своето битие, представлява, по отношението на мита,, едно опровержение, подобно на опита на Сократ да победи и преодолее самия мит. Процесът, който започва при горящата капина, достига, в рамките на Стария завет, едно назряване по време на вавилонското робство, където Бог израилев беше лишен от Земя и култ,, и се определя като Бог на небето и на земята, представяйки се чрез една опростена формула, която удължава думите от капината „Аз съм”. С това ново познание на Бога се движи един вид просветление, което се изразява драстично чрез презрението на другите божества, които били просто дело на човешките ръце (Виж Псалом 115).
По този начин, въпреки твърдото несъгласие с владетелите елинисти, които целяха да постигнат със сила едно приспособяване към гръцкия начин на живот и към култа на идолите, по време на елинизма библейската вяра вътрешно се движи към най-доброто в гръцката мисъл, до едно взаимно съприкосновение, което бе осъществено особено в рамките на късните книги за Божията премъдрост. Днес ни е известно, че гръцкият превод на Стария завет, осъществен в Александрия – този на 70-те – е повече от един прост превод на еврейския тест (който да бъде оценен може би не дотам положителен) представлява едно отделно текстуално свидетелство и своеобразна важна стъпка напред в историята на Богооткровението, когато бе постигната онази среща, по начин, който е изиграл решителна роля при раждането и разпространяването на християнството. Основно става въпрос за срещата между вяра и разум, между истинско просветление и религия. Изхождайки наистина от вътрешната същина на християнската вяра и, същевременно, от същината на гръцката мисъл, вече сплотена с вярата, Мануил ІІ можеше да заяви: Да не действаш „с логос” е противно на Божието естество”.
Поради това е необходимо тук до се отбележи, че през късното средновековие, в богословието се появиха течения, които разкъсват тази синтеза между гръцкия дух и християнския дух. В противовес на тъй наречения августиниански и томистически интелектуализъм с Дунс Скот се откроява едно волунтаристично направление, което накрая, в последвалите си развития, доведе до твърдението, че за Бога ние можем да знаем само неговата подредена воля. Отвъд нея, оставала свободата на Бога, по силата на която Той би могъл да създава и да прави противното на всичко онова, което действително е направил . Тук се открояват позиции, които без друго, биха мигли да се доближат до тези на Ибн Хазм и биха могли да ни доведат до един Бог-Каприз, който не е обвързан нито даже с истината и доброто. Трансенденцията и различието на Бога са подчертани тъй прекалено силно, че даже нашият разум и нашето чувство за истина и за добро не представляват някакво реално огледало на Бога,, чиито дълбоки възможности остават за нас вечно непронцикаеми и скрити зад неговите реални решения .
Противно на това, вярата на църквата винаги се е придържала към убеждението, че между Бог и нас, между неговия вечен Дух-творец и нашия съотворен разум съществува истинска аналогия (съответствие), в която без съмнение –както твърди ІV Латерански събор от 1215 г. – различията са неизмеримо по-големи, без обаче да елиминират аналогията (съотвествието) и неговия език. Бог не е повече божествен затова че го поставяме далеч от нас по силата на някакъв чист и непроницаем волунтаризъм., а е оня Бог, който се е показал като логос (слово) и като такъв е действал и действа, изпълнен с любов към нас. Без съмнение, любовта, както пише Павел, „превъзхожда” познанието и паради това успява да долови повече отколкото голия разум (Виж Ефесяни 3,19), обаче тя е все пак любов на Бог-Логос, поради което християнският култ, както също пише Павел е „духовен (разумен) култ”, един култ, който съответства на Вечното слово и на нашия разум (Виж Римляни 12, 1)
Загатнатото тук взаимно сближение между библейската вяра и въпросите от философски характер поставени от гръцката мисъл представлява факт от решително значение не само от гледна точка от историята на религията, а също от тази на общата история – една даденост, която се налага и днес. Имайки предвид тази среща, не е за учудване, че християнството, въпреки произхода му и някои важни развития в Изтока, накрая е намерила своя исторически решителен отпечатък в Европа. Можем да изразим същото по обратен път: тази среща, към която се прибавя по-късно наследството на Рим, е създала Европа и остава основата, на онова, което с право можем да наречем Европа.
Срещу тезата, че гръцкото наследство, критично пречистено и интегрална част от християнската вяра, се противопоставя искането за едно де-еленизиране на християнството – едно искане, в началото на модерната епоха все повече властва в богословското издирване. Погледнато отблизо, можем да различим три вълни в програмата за де-елинизизация. Въпреки че са свързани помежду си, в поводите си и обективите си , те се различават една от друга.
Де-елинизирането първоначално се появява в постулатите на Реформацията през ХVІ век. Имайки предвид традицията на богословските школи, реформаторите бяха изправени пред една систематизация на вярата, обусловена изцяло от философията, тоест пред едно външно определение на вярата по силата на един начин на мислене, което не произтичаше от нея. Следователно вярата не изглеждаше повече като живо историческо слово, а като някакъв елемент внедрен в структурата на една философска система. Изразът „Sola S ciiptura” (Само Библията) цели чистата първоначална форма на вярата, както тя съществува първоначално в Библейското слово. Метафизиката се явява като предположение протичащо от друг източник, от който е необходимо да освободим вярата , за да се възстанови в себе си. С твърдението си, че му се е наложило да престане да мисли за да освободи пространство за вярата, Кант е действал в рамките на тази именно програма с една непредвидена от реформаторите радикалност. Така той свързва вярата изключително с практическия разум, като й отрича всяка връзка с реалността.
Либералното богословие от ХІХ и ХХ век поражда една нова вълна в програмата за де-елинизация: неин виден представител е Адолф фон Харнак. По време на моето учение, както и през първите години на моята академична дейност, този програма въздействаше силно също на католическото богословие. Използваше се като изходна точка различието направено от Паскал между Бога на философите и Бога на Аврам, Исак и Яков. В уводоната ми лекция в Бон през 1959 г. се опитах да разгледам тази тема и не желая да подема отново оня въпрос. Бих желал обаче да се опитам да изтъкна поне на кратко новостта която характеризираше тази втора вълна на деелинизация по отношение на първата. Централна мисъл в Харнак се явява връщането към човека Исус и към неговото основно послание, каквото било преди да бъде някакси богословски обработено и, следователно, преди да бъде елинизирано: това първоначално послание би трябвало да представлява върха на религиозната еволюция на човечеството. Исус се бил сбогувал с култа в интерес на морала. С други думи, той е представен като родоначалник на едно нравствено хуманитарно послание. Целта на Харнак основно е тази да възстанови едно християнство в хармония със съвременното мислене., освобождавайки го, именно, от философските му и богословски елементи, като, например, вярата в божеството на Христа и в триединството на Бога. В този смисъл, историко-критичното тълкуване на Новия Завет, според него, внедрява отново богословието в света на университета: теология за Харнак представлява нещо съществено историческо и с това нещо също стрикно научно. Онова, което то изследва за Исуса, чрез критиката е така да се каже, израз на практичния разум и следователно е приемливо в рамките на университета. В дъното на всичко това лежи съвременното себеограничаване на разума, както то е христоматийно изразено в „критиките” на Кант, обаче същевременно станало още по-радикално в мисленето на естествените науки. Това съвременно понятие на разума, се основава, накратко казано, в една синтеза на (картезиански) платонизъм и емпиризъм, утвърдена от напредъка на техниката. От една страна се предпомага математическата структура на материята, нейната, да кажем, рационалност, което позволява да бъде разбрана и използвана в оперативна й ефикасност: това основно предположение, представлява палонистичния елемент в съвременното понятие за природата. От друга страна, става въпрос за функционалното ползване на природата за нашите цели, където само възможността да контролираш истината или лъжата чрез изпитване е в състояние да ти предостави решаващата сигурност. Равновесието между двата полюса, според обстановката, може да се получи по близо до едната или до другата страна. Един мислител, толкова стриктно позитивист като Ж. Моно, се определя като убеден платонист.
Това е съпроводено от две основни направления, решителни за нашия въпрос. Само сигурността, идваща от синергията между математика и емпиризъм позволява да говорим за научност. Онова което претендира да е научно трябва да се мери с този критерий. Същото важи за науките касаещи човешката действителност, като историята, психологията, социологията и философията, които правят усилия да се доближат до тази норма за научност. Важно за нашето размишление е също обстоятелството, че този метод, като такъв изключва проблема за Бога, като го счита за проблем лишен от научност или пред-научен. Така обаче сме поставени пред едно ограничаване на периметъра на науката и разума, каквото е задължително да сложим под въпрос. Пак ще се върна на тази тема. За сега е достатъчно да имаме предвид, че в тази перспектива, усилието да се гарантира на богословието такъв научен характер, от християнството е останал само някакъв жалък фрагмент.
Но ще трябва да кажем нещо повече: ако науката като цяло е само това, тогава самият човек търпи едно съкращение. Понеже при това положение истински хуманните въпроси, то ест тези за „откъде” и „на къде”, въпросите за религията и за етиката, няма да намерят пространство в разума описан от „науката”, разбрана по този начин и трябва да бъдат преместени в полето на субективното. Субектът трябва да реши, въз основа на своя опит, какво му се струва религиозно поносимо, и „субективната” съвест се превръща в последна и единствена етична инстанция. Така обаче, етика, етос и религия губят силата си да образуват една общност и попадат в кръга на личния избор. Това положение е опасно за човечеството: виждаме го в грозящите патологии на религията и на разума –патологии, които неизбежно ще избухнат, когато разумът е толкова принизен, че въпросите за религията и за етиката не го касаят повече.. Онова, което остава от опитите да бъде изградена една етика, изхождайки от законите на еволюцията или на психологията и социологията, е просто недостатъчно.
Преди да стигнем до заключенията, които цели това мое размишление, трябва да загатна накратко още за третата вълна на деелинизацията, която и се разлива днес. Поради срещата с разновидните култури е обичайно да се твърди днес, че синтезата с елинизма, постигната в древната църква, представлява една първа инкултурация, която не трябва да бъде задължителна за другите култури и че последните би трябвало да имат правото да се върнат назад до точката преди онази инкултурация , за да открият първоначалното послание на Новия Завет за да го възприемат в култура на съответните си среди. Подобна тези не е просто погрешна, тя е груба и неточна. Новият завет е написан на гръцки и в себе си носи докосването с гръцкия дух – едно докосване, назряло през предишното развитие на Стария завет. Няма съмнение, че в процеса на формирането на древната църква има елементи, които не е необходимо да бъдат внесени във всички култури. Обаче основните решения, които касаят именно отношението на вярата с издирването на човешкия разум, тези основни решения са част от самата вяра и са нейно развитие, съответстващо на естеството й.
С това стигам до заключението. Този опит, направен с големи щрихи, за критика на съвременната мисъл отвътре, не издава никакво мнение, че сега се налага да се върнем назад до преди епохата на просветлението, отхвърляйки заключенията на нашето съвремие. Онова, което е валидно в съвременното развитие на духа трябва да бъде признато безрезервно: всички сме благодарни за величествените възможности, които то разкри на човечеството и за напредъка в човешката област, с който ни обогати. Етиката на научността, впрочем, -загатнахте го и Вие Господин Ректор – е воля за послушание спрямо истината и следователно израз на една нагласа, която е част от основните решения на християнския дух. Никакво отстъпление, никаква отрицателна критика не се цели: напротив става въпрос за едно разширяване на нашето понятие за разум и за ползването му. Понеже с цялата радост пред възможностите за човека, виждаме също заплахи, които се пораждат от тези възможности и е необходимо да се запитаме как да ги овладеем. Ще успеем само ако разум и вяра се обединят по нов начин, ако преодолеем ограниченията наложени от разумът по отношение на онова, което може да бъде проверено експериментално, ако разтворим за него отново пълния му обсег. В този смисъл богословието, не само като историческа и хуманно-научна дисциплина, а като истинско богословие, то ест като въпрос за същината на вярата, трябва да намери своето място в университета и в широкия диалог между науките.

Само така ще станем способни да водим истински диалог с културите и с религиите –диалог, от който имаме толкова неотложна нужда. В западния свят е широко разпространено мнението, че само позитивизмът и философските форми произтичащи от него са универсални. Обаче дълбоко религиозните култури в света виждат именно в това изключване на божественото от универсалното на разума , една атака срещу своите най-съкровени убеждения. Разумът, който пред божественото остава глух и отблъсква религията в полето на субкултурата, не е в състояние да се включи в диалога между културите. Въпреки това, съвременният разум, характерен за естествените науки, с вътрешния си платонистичен елемент, носи в себе си, както се постарах да покажа, един въпрос, който го надделява, заедно със своите методологични възможности. Модерният разум трябва да просто да приеме рационалната структура на материята и връзката между нашия дух и действащите в природата рационални структури, като един факт върху който се основава целия методически процес. Обаче въпросът е защо тази фактическа даденост съществува и трябва да бъде поверен от естествените науки на други нива и начини на мислене –на философията и на богословието. За филосософията, по различен начин, за теологията, вслушвайки се в големия опит и убеждения на религиозните традиции на човечеството и по-специално на тази на християнската вяра е извор на познание; да се отречеш от това означава едно неприемащо се омаловажаване и снижаване на нашото вслушване и отговоряне. Спомням си тук един израз на Сокарат пред Федон. В предишните разговори били засегнати различни погрешни философски мнения, и тогава Сократ казва: “ Би било разбираемо някои, разгневен поради толкова многобройните заблуди, през останалия за него живот , да намрази всякакъв разговор за битието и да го злепоставя. Обаче така той би загубил истината за битието и би получил голяма загуба”. Западът от дълго време е запрашен от тази неприязан срещу основнитие въпроси на своя разум, и така би получил само голяма вреда. Смелостта да се разтвориш за пълния обсег на разума, а не отнемането на на неговото веричие – това е програмата, с коята едно богословие, ангажирано в мисълта за библиейската вяра, навлиза в сегашното време. „ Да не действаш според разума (с логоса ) , е противно на естеството на Бога”- е казал Мануил ІІ на персийския си събеседник, изхождайки от своето христианско понятие за Бога. Към този голям логос, към тази ширата на разума, призоваваме нашите събеседници в диалога между културите . Да го открием ние самите отново и отново, е голямата задача на университета.

Изготвен превод : Красимира Кемалова