Осем месеца понтификат на Папа Ратцингер през погледа на неговите близки сътрудници

Отец Раниеро Канталамеса, проповедник при Папския дом, който през Предколедния период изнесе беседите пред Папата и членовете на Римската курия:

Радост: тази е думата, която Папа Бенедикт ХVІ произнасяше често пъти не само през Коледните празници, но и през всички осем месеца и половина от своя Понтификат. За папа Ратцинтгер, радост е първата дума на Новия Завет; тя е истинският дар на Рождество Христово; тя е възможността за всички да се доверят изцяло на Христос, който е истинската радост в състояние да запълни празнотата в сърцето на модерния човек в един свят доминиран от страх, несигурност, страдания. Ние хората толкова много сме свикнали да свързваме думата “радост” с някои човешки преживявания, често пъти материални, че ни е трудно да си представим една радост, която е вътрешна, духовна, която обаче има преимуществото, че не е изложена на непостоянството на събития, както човешките радости. За християните радостта стои в началото на Евангелието. Известието за раждането на Исус идва именно с тези думи: “Вестя ви голяма радост”. А християнската радост е съзидателна: тя е съзнанието, че имаме един Отец на небесата, съзнанието, че каквото и да се случи не би могло никога да доведе до пълния провал на личността и на радостта от любовта. Защото човешкият опит сочи, че истинската радост е винаги свързвана със способността да обичаме и да бъдем обичани”.

Как се стига до радостта?
“Исус ни даде едно сравнение, което казва всичко. Християнската радост – казва Исус – прилича на радостта на една родилка. Това е радост, свързана винаги с един момент на саможертва. Аз казвам обаче, че голямата християнска революция за радостта се състои в това: радостта и болката, удоволствието и болката са винаги свързани, също и в човешките преживявания. Знае се, че след една радост, особено ако е прекалена, следва почти винаги болката, има като последствие страданието. Християнството преобърна реда. Докато в човешкия опит има едно удоволствие, което поражда след това тъгата, в християнския е тъгата, кръстът, жертвата – независимо как ще я наречем – която обаче поражда радостта, както тази на жената, която след родилните болки изпитва огромна радост, когато прегърне детето в своите ръце. Но не е лесно да се преобърне реда, първо жертвата, а след това радостта: величието стои в това, че по този начин радостта е последната дума в живота, в човешката съдба. Ето защо не болката, а радостта. А това е една радост, която – казва ни го вярата – ще трае вечно”.

Папата насърчава да предаваме радостта: но ние християните умеем ли да разгласяме Евангелието на радостта?
Това е болният въпрос. Папата прави добре, когато ни го припомня. Вълнува ме винаги фактът, че към края на своя живот Папа Павел VІ написа едно хубаво послание за радостта. Беше времето, когато може би имаше по-малко човешки мотиви, за да говори за радост, защото вече страдаше, беше болен. Но имаше нужда, защото днешният свят не познава и често пъти не разбира нашия теологичен език. Разбира обаче езика на радостта, т.е. ако християните показват със своята положителност, със своята способност да преодоляват противоречията, те показват, че умеят да диалогират. Това, ясно е за всички, може да се получи само от факта, че християнинът има вътре в себе си едно “присъствие”, една гаранция, която му позволява да преминава отвъд житейските трудности.

Вие бяхте потвърден от Папа Бенедикт ХVІ като проповедник на Папския Дом, длъжност, на която бяхте назначен от Йоан Павел Втори през далечната 1980 г. Какви бяха вашите чувства по време на първите проповеди изнесени през Предколедния период пред новия Папа?
“Темата тази година ми беше особено любима и смятам, че бе близка и любима и на Папата: т.е. как да разгласяме, как да предлагаме вярата в Христос. Моето убеждение е, че днес “битката” е около Царя. На карта днес е поставена самата личност на Исус Христос, защото всичко днес заговорничи как да измести Христос. Често пъти се води един диалог евентуално базиращ се върху Бог, Върховното Същество – диалогът с науката ни задължава на това – но съществува рискът да се пренебрегне Христос. Докато християнската вяра по същество е вярата в Исус Христос. Това е, което ни спасява. Видях, че това известие бе добре прието от страна на Папата ”.

Тогава, как може да се спечели тази “битка”?
“Моето предложение е да се погледне как апостолите, първите християни, Отците на Църквата, са съумели да евангелизират един предхристиянски свят, защото нашият свят е постхристиянски. Следователно , не можем да имаме един по-добър пример как да действаме, как да предлагаме вярата днес, от това да видим как е била предлагана в началото, когато вярата трябваше да спечели един чужд и неподатлив свят. По същество въпросът е следният: необходимо е личността на Христос да бъде поставена пред всичко останало, пред доктрините, етиката. Всичко останало ще дойде след това. Първо обаче е нужно да се даде на човека възможността за една лична среща с Исус Христос. Всичко останало ще бъде прието, ако Той е там, в противен случай ще предизвика само дискусии и контрасти”.

Наваро Валс , Директор на Ватиканския Пресцентър:
“За мен последните дни на Йоан Павел ІІ бяха едно много силно преживяване. Също и следващите дни с контактите с декана на Кардиналската колегия, тогава кардинал Ратцингер, и после неговото избиране. Естествено, изживях всички тези събития с голямо лично вълнение, което трябваше по някакъв начин да бъде овладяно пред голямата информационна работа през тези дни. Едва след тези събитията можах да се замисля малко повече. Въпроса какво се промени с новия Папа, си задавах и аз. Особено през лятото по време на първото пътуване на Бенедикт ХVІ в Кьолн, Германия. Там, в реакцията на хората, в по-голямата част младежи и девойки, имах впечатлението че се долавя теологията на Понтификата, т.е. универсалното бащинство на един Папа. Цареше усещането за единството на католическата доктрина във времето и нейното преминаване от една личност на друга. Много елементи говореха за приемствеността. Естествено, тази приемственост продължава от 20 века, но има нещо, което се променя, има нещо, което остава. Разбира се, има разлика в стила и други персонални различия между Йоан Павел ІІ и Бенедикт ХVІ. Може би ще има промени и в пасторалното управление, тъй като всеки Папа зависи донякъде от изискванията и духовните нужди на времто в което живее”.

Кардинал Пол Пупар, председател на Папския съвет за култура:
"Невъзможно е да се опише с кратки думи огромното наследство на Йоан Павел ІІ. Положително той даде на Църквата една истинска и конкретна универсалност, носейки личен почерк в разпространение на Христовото евангелие по всички континенти и диалогирайки с всички култури. Неговият приемник, Папа Бенедикт ХVІ веднага показа внимание към този диалог, предлагайки посланието на свети Павел: да се живее истината в любовта. След “урагана” Войтила, Бенедикт ХVІ ни носи повея на Светия Дух. Релативизмът и вниманието към човека и неговото щастие са темите, на които Папа Бенедикт спира по-често вниманието. Акцентира, че релативизмът, който диктува модите, оковава в своите вериги и човека. Затова не пропуска възможността да подчертае, че срещата с Бог е освобождение, което води до истинската свобода. Само с дела на любов се служи на истината, а релативизмът е противоречив, защото представя относителното, като абсолютна действителност.
Осем месеца понтификат на Папа Ратцингер? Папа Йоан Павел ІІ бе Папата, който впечатляваше зрително. Папа Бенедикт трябва да се слуша: впечатлява неговата непосредственост, дълбочината на неговите думи. Привидно “слаб и смирен работник на Божията нива” – както сам се окачестви още от първия момент, той притежава силата на свидетеля, живее дълбоко вярата и любовта към Христос, с прозрачна непосредственост. Само един факт: общият брой на посетилите генералните аудинеции, неговите литургии и неделната молитва Ангел Господен от април до декември надхвърля 2 млн. 800 хил. души. Никога досега не са се виждали толкова много верни и поклонници за такъв кратък период”.