Да живееш със светлината

Цикъл проповеди от отец Зигмунт Вантух, енорийски викарий на енорията "Св.Франциск в Белозем и заместник редактор на списанието "Гласът на Църквата":

Богородица Мария - 1

Кръщение Господне - 2

Втора неделя през годината - 3

Трета неделя през годината - 4

Четвърта неделя през годината - 5

Скъпоценните камъни на Богородица Мария

С началото на Новата 2006 година, ние честваме светлия празник на Богородица Мария – ТЕОТОКОС. Това е тържеството, в което тя може да ни измоли по-особен начин нужните ни благодати. Така, както се е погрижила за младоженците в Кана Галилейска, така може да се погрижи и за нас, за нашите нужди, с които дойдохме днес при нея. Защото тя е майка на нашия Спасител Исус Христос. Майка, която Вторият Ватикански Събор нарича “Икона на Църквата”. Икона, в която може да се оглежда и да търси стимул за своя живот всеки християнин.

Братя и сестри, Мария винаги е била близо до Сина си. Тя единствена сред всички най-добре е познавала сърцето на Исуса Христа. Не само защото Го е носила в продължение на девет месеца под сърцето си, а най-вече заради това, че го е възпитавала, че заедно с Него е претърпяла по душевен начин кръстния път. Стояла е под кръста, на който Той ни е заслужил вечния живот. Присъствала е, когато се е оформяла ранната Църква. Затова смело можем да я наричаме Майка на Църквата, Майка на всеки от нас, защото никой не остава за нея безразличен.

Братя и сестри, всеки от нас познава различни майки, а някои от вас самите са майки. Обаче Дева Мария за всекиго от нас остава непостижим образец. Много е претърпяла в своя живот, придружавайки до края Сина си. Страданието е като огън, който закалява характера на човека и му дава сили да побеждава различни трудности. В Библията можем да намерим няколко места, в които Мария очевидно страда, съгласявайки се с Божията воля. Чрез това тя става още по-близка до нас. Показва ни начина, по който можем да се справим с различните трудности и проблеми, които срещаме в нашия сив, ежедневен живот.

Братя и сестри, колко често като Мария усещаме в сърцето си меча, който пронизва душата ни. Когато някой ни разочарова или нарани, когато Бог поиска от нас нещо, което не е в съгласие с нашите планове. Най-честата ни реакция е да се бунтуваме, вместо да го приемем със смирение и вяра, без да го разбираме.

Колко често също ни се случва да не разбираме нашите близки и най-добрите си приятели. Забравяме, че всеки е свободен, че другият човек не е наша собственост, че има собствени проблеми и грижи. Води собствен живот и гледа на света по собствен начин. Мария никога не е искала да внушава и да ограничава живота на Исус. Тъкмо обратното - винаги Го е придружавала, даже е присъствала на кръстния път, пътя на унижение и безчестие. Много често е по-трудно да гледаме на страданието на любимите ни хора, отколкото самите ние да страдаме . Трудно е безпомощно да придружаваме тежко болен човек, на когото например ракът отнема всяка надежда. На Мария не й остава нищо друго, освен да приеме мъртъв Исус, възлюбения Син, за когото са проповядвани големи неща, който толкова много е обещавал. Надеждите, които е имала спрямо Сина си, Мария е трябвало да сложи в гроба.

Братя и сестри, и ние от време на време преживяваме такива моменти, когато усещаме, че земята под краката ни се тресе. Тогава ни е разрешено да се чувстваме безпомощни, самотни и потънали в болка. Мария на кръстния път ни показва друг аспект, по който можем да се справим с нашето страдание. Показва ни женския начин за побеждаване на болката и страданието. Той е съвсем различен от начина, по който реагират мъжете. Жената се опитва да разбере страданието. Да намери неговата причина, да го проникне с любов и да се съгласи с него, докато не се роди от него нещо ново. За мъжете преживяването на страданието и болката е по-активно. Те разбират страданието като изпитание на силите си и се опитват да излязат от тази ситуация по-силни. Мария учи всички ни, че страданието можем да победим не с борба, а с любов. Така, както наранените стриди създават от кървавите си рани бисери. Болката, която ги разкъсва, ги променя в скъпоценни камъни.


Братя и сестри, и ние можем да променим много в своя живот - не чрез борба, а чрез любов. Следвайки примера на нашата добра Майка, която ни показва начините, по които можем да преживеем живота си. А срещайки по пътя различни неприятни ситуации, които ни обезсърчават и обезверяват, да ставаме все по-богати, превръщайки ги в скъпоценни камъни. Амин.

Най-голямото приключение за човека

Днес честваме празника Кръщение Господне. По този случай бих искал да припомня една от най-основните истини на християнската вяра, отнасяща се за светото кръщение. Много простият на вид обред на поливане или потапяне на човека във вода като се казват думите: “АЗ те кръщавам в името на Отца и Сина и Светия Дух” притежава богато съдържание и е най-значимото събитие в живота ни. Това е бил моментът, когато Бог е снел от нас петното на първородния грях и е изразил любовта си към всекиго от нас. Тогава Бог е изрекъл същите думи, които чуваме на брега на Йордан: “Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение”, Синът, когото обичам.
В момента на Тайнството Кръщение започва, в съответствие с порастването на човека, голямото приключение на съзнателната среща с Бога на нивото на любовта. Цялата наша ценност се състои именно в това, че Бог ни обича. Когато кръщаваме болно, недоразвито дете, от което се срамуват дори и родителите му, знаем, че Бог не се срамува от него и изразява своята любов към малкото и това е изконната любов. Бог обича всекиго от нас. Това е истината, в която ако бихме вярвали, би могла да промени издълбоко нашата екзистенция. Какво по-красиво и по-вълнуващо от това, че Бог ни обича можем да преживеем тук на земята. Не съм самотен. Обкръжен съм с изконната любов на Бога, а Той никога няма да се усъмни в мене и да спре да ме обича. Истинската любов не се съмнява. Бог със своята любов се навежда над мен. Тази любов ме съпровожда от ранни зори до късна вечер. Много често за нас, които търсим в любовта си само удоволствие и щастие, тя остава само като тайнствената, неоткритата, а дори и неразбираемата любов. Тя е изобретателната любов на Бога, която е придружавала Христа, Божия Син чак до Голгота. Не за да Го сломи на върха, а за до Го доведе до хвалата на възкресението. Често и ние сме съпровождани от нея през трудните участъци от нашия човешки път, но винаги в края на краищата, тя ни води към Хвалата. Това е християнството – Бог ме обича и е моят Отец. Амин.

Влакът на живота
Синът на Заведей е бил пълен с идеали. Бил е очарован от учението на свети Йоан Кръстител и затова е станал негов ученик. Под набитото око на пророка е подготвил сърцето си за срещата с Месията, който вече е бил близо, но още не се е бил открил пред хората. Синът на Заведей е чакал тази среща. Най-после дошъл очакваният момент. На брега на реката Йордан се показал Исус от Назарет. Йоан Кръстител Го посочил и казал: “Ето Агнецът Божи”. Ученикът само чакал този жест на досегашния си учител. Веднага, сякаш са се били разбрали по-рано, напуснал Йоан и започнал да следва Исуса.
Изминали са години, през които са се случили големи събития в палестинската земя. Синът на Заведей е бил свидетел на много чудеса, извършени от Исуса. А по време на Тайната Вечеря дори е облегнал главата си на Исусовите гърди, тъй като чрез Него е бил възлюбен. Застанал е смело на Голгота и отблизо е наблюдавал агонията на Учителя си. Със своето присъствие е подпомагал скърбящата Исусова Майка. В ранното утро на великденската неделя е първият пристигнал от исусовите учениците при гроба и когато надникнал и видял плащеницата, в която бил завит Учителят от Назарет, повярвал.

Заминал си е от този свят, като последен от всичките Апостоли. Преди смъртта си, пише четвъртото Евангелие, в което точно описва първата си среща с Учителя от Назарет. Дори си спомня в него, че “Часът беше около десетия”. Въпреки, че са изминали много години вижда колко важен е бил за него и за целия му живот този един час. Той е решил и определил целия негов живот. Когато задава на Исуса първия си въпрос: “Рави де живееш?” тогава още не е предполагал, че започва новият етап в живота му.

Невзрачни са часовете на големите решения в живота на човека. Чак след години може да се оцени тяхното значение. Горе долу това прилича на смяна на железничарска стрелка на релсите, по които върви влакът. Когато това е направено, влакът неусетно се премества на новите релси. В началото не се забелязва голямата разлика, тъй като релсите вървят близо една до друга. Обаче след известно време разликата става очевидна, когато те се разделят в различните посоки.
Стрелката на своя живот сменяме сами. Понякога това трябва да направим много бързо, дори светкавично. Не винаги знаем какво ни очаква на новия път. След време животът прави проверка на нашето решение. Който сътрудничи с Божите благодати, рано или късно ще преживее нещо подобно, на това което е преживял свети Йоан Апостол и евангелист.
Влизането на евангелския път никога не се извършва несъзнателно. Винаги е съчетано с дълбоко преживяно решение. То е толкова силно издълбано в човешкото сърце, че винаги можем да определим часа, когато това е станало. Това е начало на невероятното приключение, изпълнено с изумителни изненади, каквито Бог подготвя за онези, които са Му послушни. Амин.

Протегната ръка от небето

От трагичната катастрофа оцеля само тя. Тримата други пасажери загинаха. Преживяването на катастрофата беше много шокиращо. Отчете го като “знак свише”, който я подканва да промени досегашния си живот. Взе решение, че след една седмица ще се изповядва и ще смени средата и начина, по който живееше досега. Да не кажат нейните познати, че се е уплашила и иска да става по-добра. Не знаейки, че по този начин се хвана в капана. Изминаха петнайсет години, докато тя разбра своята грешка и хитростта на лукавия.

Злото много обича, когато хората вземат добри решения. Не обича, когато ги изпълняват. Затова подходът му е да убеди човека да ги отложи до утре. От утре ще бъда по-добър! Човек, който по такъв начин решава да се поправи, само заблуждава себе си. Струва му се, че е добър, тъй като той има желание да бъде добър, обаче добър ще бъде от утре. Това утре може да трае години. През това време печели злото. Днес все още този човек остава в неговите ръце и само това е важно.

Колко пъти алкохолик, който осъзнава, че е пристрастен към алкохола, взема решението, че от утре няма да пие. Има и такива, които през целия си живот се сбогуват с бутилката ракия и смъртта изненадващо ги заварва с чашка в ръката. Същият механизъм можем да наблюдаваме и при много други подобни случаи. Такива решения са израз на подсъзнателното желание да бъда по-добър, но те не променят лошата действителност.


Днес Господ Бог говори с човека и изисква от него незабавен отговор. Той протяга ръката си и чака отговор. Който веднага не отговори на божия жест, протягайки и своята ръка, а само казва: “ ще го направя утре”, не се обръща и си живее постарому. Затова Бог не обръща внимание на добрите намерения, а на тяхната реализация. В обръщането става дума да направим няколкото първи крачки в посоката на истинските стойности, а това става веднага. Затова ни говори отношението на Свети Андрей и свети Петър, които на христовата покана: “Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци – веднага оставиха мрежите и тръгнаха след Него”. “Веднага” – ето отговорът на човека на Божията покана. Решението да тръгнем по евангелския път не може да бъде отлагано за утре, защото ще се превърне само в добро желание. Мъдрата поговорка казва, че: “От добрите желания в ада е направен паваж, а в небето от добрите дела”.

Трябва добре да познаваме механизма на действие на злото в света. Той се позовава на едно просто правило: да вземаме добри решения и след това да отлагаме тяхната реализация до утре. Който го пренебрегне, може да си провали живота.

Днешното Евангелие и примера на Сетите Апостоли Петър и Андрей ни учат на един много важен, но и много често подценяван принцип. Да градим своя живот на добри дела, а не на неизпълнени дори и добри желания. Амин.

Да живееш със светлината
Свети Марко, който е написал второто Евангелие, иска да събуди у своите читатели интерес, за да потърсят отговор на въпроса: Кой е Исус Христос? Още в първата глава на неговото Евангелие този въпрос се повтаря няколко пъти. Ето Йоан Кръстител изрича тайнствените думи: “След мене идва по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и да развържа ремъка на обувките Му”. Иска да усили заинтересоваността, за да очакват с внимание слушателите този тайнствен Кръстител, който вместо с вода ще ги кръсти със Светия Дух.

Още по-вече ни поощряват към внимание за тайната на Исуса, думите, изказани чрез Бога, след Кръщението на Христа в реката Йордан: “Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Колко дълга е била историята на света до онези времена, а още никога Бог не е бил говорил по такъв начин. Следователно кой е Този, върху когото слиза Светият Дух, а Бог Го нарича “възлюбен Син”?

Третата сцена, която свети Марко събира със споменатите по-горе сцени, се състои в синагогата в Капернаум. Слушателите са изумени от мощта, с която проповядва Исус. “Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците”. Обаче централният момент настъпва, когато човек, обладан от нечист дух, се среща с Исус. Това означава, че до по-горните изказвания на Йоан Кръстител и на самия Бог можем да добавим сега и трето. Изказва го представител на света на злите духове, който изповядва: “Зная Те, кой си Ти, Светия Божий”.Това е почти автоматична, непреднамерена реакция на среща на света на злите духове с чистото Божие добро. По време на такава среща злото се чувства в опасност. “Какво имаш Ти с нас, Исусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли?"

Злото е като сянка, която изчезва, когато се появява светлината. “Дошъл си да ни погубиш ли?”- ето плачът на злото, плачът на мрака поради приближаващата се светлина. Възлюбеният Син на Бога слезе на земята, за да премахне мрака. Подобно на месечината, която не свети със своята светлина, а отразява светлината на слънцето, така е с всекиго, който се обърне към Бога. Той отразява Божията светлина и по този начин става светлина за своята среда. Обаче злото не иска да бъде огряно със светлината, тъй като изчезва.


Сцената от синагогата в Капернаум е предупреждение за тези, които в своята вяра надценяват разума си, а презират волята си. Не е достатъчно само теоретичното познание кой е Исус Христос. Нито пък публичното изповядване, че Той е “Светия Божий”. Вярата, това не е теория, а пълно ангажиране на страната на Христа. Това е съгласие да живея в Божията светлина.

Прав е бил Йоан Кръстител, когато е говорил, че “след мене идва по-силният от мене”. Доброто е по-мощно от злото. Думите на Исуса не са доклад за красива теория на щастливия живот, а това са думи на мощната светлина, която премахва мрака.

Тази година почти всяка неделя ще слушаме Евангелието според свети Марко и не трябва да забравяме този въпрос, който толкова силно интересува евангелиста: Кой е Христос? Не става дума само теоретично да разсъждаваме върху тази тема, но екзистенциално да застанем на страната на Исуса Христа, който слезе на земята, за да я изпълни с мощната си светлина. Амин.