Светите Апостоли Петър и Павел - извор на християнската идентичност

На 29 юни Католическата Църква отбелязва литургични ят празник на Светите Апостоли Петър и Павел, който е и празник на Рим и на Ватикана. Какъв е смисъла на този празник , връзката му със съвремието , примата на Петър силата на вярата у Павел са тем и в цикъла от беседи с автор Светла Чалъкова – първата жена богослов в К атолическата църква в България. Тя е от Софийско-Пловдивската Епархия и е завършила Богословския ф акултет в ш вейцарския град Лугано. Специалист е по тълк у вание на Светото Писание .

Св. Петър
Апостолите Петър и Павел. След Исус Христос това са двете най-важни и най-цитирани личности в Новия Завет. Петър е първият между христовите апостоли, избран от самия Исус и поставен като основа и глава на Църквата. Павел е първия мисионер на евангелието извън границите на Светата Земя.
Много са възможните пътища , които биха могли да ни помогнат да открием кои в действителност са Св. Св. Петър и Павел, но ние ще отдадем внимание на два основни източника. Първият черпи своята информация от изворите на Новия Завет, а втория са археологичните открития свързани с тях.
Като пръв между апостолите в началото ще спрем нашето внимане върху свети Петър. Кой е свети Петър? Най-сигурният начин да се срещнем с него, да опознаем неговите личност и дела е анализ на различни библейски откъси, които говорят за него, намиращи се в четирите евангелия, Деянията на Апостолите, в посланията на св. Павел и в тези, които носят неговото име. От тази богата информация ще се ограничим само да дадем кратък поглед на някои биографични елементи, имената с които е познат, неговото звание е мисия.
Петър е син на Йоан или по точно Бар-Йона според еватгелието на Матей 16. Роден е в Бетсайда или преведено означава “град на рибарите”, който се е намирал по всяка вероятност по североизточния бряг на Тибериадското езерор там където се влива реката Йордан. Бъдещият апостол израства в среда напоена от гръцка култура, тъй като града се е намирал в езична територия и гръцкия език е бил основен. За съжеление в нито един документ не намираме информация за рожденната дата на апостола.
Петър има брат на име Андрей, който също като него по-късно става апостол.
От родния Бетсайда, Петър заедно с брат си Андрей се премества в Капернаум, където двамата заедно с семейството на Заведей се занимават с риболов. Тук Петър е собственик на къща, в която често приютява Христос. Когато среща за първи път Исус, Петър е семеен. В евангелието на Матей четем, че по време на едно от гостуванията си в дома на Петър, Исус намира тъща му болна на легло /Мт 8, 16/. По всяка вероятност, за да може да следва Христос по от близо Петър изоставя съпругата си, която обаче по-късно се присъединява към него и го следва в мисионерските му пътувания. Информацията, която намираме в ранните християнски документи относно неговите синове и мъченичеството на съпругата му са легенди на които не можем да се уповаваме.
В своя рожден град Бетсайда и по-късно в Капернаум, Петър е в постоянен контакт с чужденците. Поради тази причина придобива фамилиарност с гръцката култура и език. Неговия майчин език, арамайски, притежава един доста подчертан галилейски акцент, то който се е подразбирал неговия произход. Апостолът познава добре Стария Завет, четен всеки ден в синагогите. Това му позволява с лекота да цитира откъси от него, като доказателство за истинността на Христовото учение. Независимо от тези негови познания е бил считан от сънародниците си неук и необрозован, тъй като не е посещавал курсовете на равините в синагогите.

В текстовете на Новия Завет Петър е наричан по четири различни начина: Симеон или Симон, Кифа или Петър. Първите две имена са му дадени при раждането и отговарят на галилейския обичай да се дават две имена на детето – едното семитско, а другото гръцко. Симеон е еврейското му име – същото име е носил един от Синовете на Яков. С това име го срещаме само един път в Евангелието. Симон е типично гръцко име, което свидетелства влиянието на гръцката култура в Бетсайда. Също Андреа, братът на Петър, носи типично гръцко име. В Новия Завет, обикновено когато се обръщат към Петър срещаме името Симон; в разказните части го намираме с името Петър. Кифа или Петър са съответно арамайския и гръцкия превод на апелатива даден на апостола от Исус при тяхната първа среща /Йо 1, 42/ и подтвърден след неговата изповед, която намираме в евангелието на Матей 16, 18. В действителност, Петър идва от гръцкото Петрос, което означава “камък”
С това наименование – познато като собствено име на апостола – Петър е известен и в далечни от Йерусалим региони като Галация и Коринт. Епитетът поставен му от Исус в началото не е използван като собствено име, само с течение на годините името Петър ще се утвъди все повече сато собствено и по този начин ще заличи напълно рождените Симеон и Симон.

Званието на св. Петър, неговата роля в групата на дванадесетте и значението му като глава на Църквата.
Сведенията, които намираме в евангелията ни показват че първата среща на Петър с Исус е малко след Христовото кръщение. Този момент от живота на Петър го намираме в евангелието на Йоан 1, 42. Точно при тази първа среща, Исус му предизвестява бъдещата промяна в на името му, промяна която води и до радикална промяна на целия негов живот. На следващия ден след тази първа среща, Петър заедно с Исус и неговите първи ученици, тръгват за Капернаум, спирайки в Кана галилейска /Йо 2, 11/. Тук апостолът вероятно присъства лично на първото чудо на Исус на сватбата в Кана. След един кратък престой в Капернаум, заедно с майката, братята и учениците на Исус, Петър се завръща заедно с другите ученици към семейните и професионални задължения. Само по-късно Петър ще бъде окончателно повикан от Исус да го следва в неговата мисия. В евангелията намираме два разказа, които описват този епизод. Първият разказ го намираме в евангелията на Матей е Марко, а вторият, който е по-дълъг се намира в евангелието на Лука. Според първият разказ предаден ни от първите двама евангелисти, Исус се среща с Петър и Андрей на брега на езерото и им обещава да ги направи ловци на човеци. Преминавайки по-натакък Исус вика към себе си също Яков и Йоан. Четиримата оставяйки всичко, следват окончателно Исус /Мк 1, 16-20; Мт 4, 18-21/.
Евангелист Лука прибавя в своя разказ няколко особености. Исус след една неблагоприятна нощ в търсене на риба, започва да проповядва от лодката на Симон на хората събрали се на брега. След края на своята проповед, подканя Симон де хвърли мрежата във водата. При изваждането, мрежата е толкова пълна, че на Петър е нужна помощ за да я извади от водата. Тогава Петър учуден от току що случилото се чудо коленичи прид Исус и му казва: “Иди си от мен Господи, понеже съм грешен човек”. Тогава Исус му отговаря: “Не се страхувай, от този момент ще бъдеш ловец на човеци”. Само по-късно Петър заедно с другите ученици ще бъде избран да образуват групата на дванадесетте. Тъй като дванадесетте бяха изпратени да проповадват Царството Божие, бяха наречени “апостоли”, което етимологически означава “пратеници”. Петър по всяка вериятност е имал като другар в неговата мисия Йоан евангелист.

Но каква е ролята на Петър в групата на дванадесетте? В евангелията Петър е поставен венаги на първо място в списъка на апостолите, независимо че намираме промени в посредователността на имената на другите апостоли. Евангелист Матей говори за Петър като пръв между апостолите /Мт 10, 2/. Често го срещаме като говорител на групата, за това Петър често отговаря от името на другите, казвайки на Исус: “Ти си Христос” /Мк 8, 19/. След опита да предпазят Исус от страданията и от смъртта, Христос гледайки апостолите, се обръщя към Петър със строгите думи: “Махни се от мен сатана” /Мк 8, 33/. Винаги Петър е този който задава въпросите от името на дванадесетте, той е този който в евангелието на Марко обещава вярност на Христос; Петър е този, който Христос упреква в гетсиманската градина за това че не е успял с него да бди един час. Той е човекът със слаба вяра, който Исус подканва да върви по водата. При възкресението, първият на който жените носят веста е Петър. Дори и в четвъртото евангелие, където преобладаващата фигура е на апостол Йоан, не липсват моменти които подчертават важността на Петър в групата на дванадесетте апостола.

Един от най-важните епизоди, които ни посочват значението на Петър не само по отношение на групата на апостолите, но и в отношение на неговата роля в Църквата е този в евангелието на Матей 16, 17-19. Там намираме думите Христови: “Ти си Петър, и върху този камък ще съградя моята Църква, и вратите на ада не ще и устоят. Аз ще те дам ключовете на Царството небесно. Това което вържеш на земята, ще бъде вързано на небето, това което развържеш на земята ще бъде развързано на небето”. Този епизод от евангелието е много важен не само за това че върху него се уповава легитимността на папството, но и за многото му богословски приложения. В нашите беседи тези последните не са обект на нашето внимание. Това което ни интересува е значението и за нас християните, които принадлежим на Католическата църква, защото върху нея се базира примата на Папата. Ще се ограничим само да разгледаме значението на “ключовете” символ от древността на авторитет и власт.
В Стария Завет тази дума я намираме съответно 3 пъти в еврейския вариант и 5 пъти в гръцкия вариант. Ключовете имат основната задача да отварят и затварят врати. Но в Стария Завет намираме и тяхното символично значение, което е присъщо на Новия Завет. Който притежава ключовете на на градските порти е господар на целия град. Предаването на ключовете означава утвърждаване на властта. Точно в тази посока е насочен откъса от евангелието на Матей. Употребата имено на този термин при утвърждаването на Петър показва пълнотата и обширността на неговата власт. Имайки в предвид, както казва св. Павел, че “никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос” /1Кор 3, 11/ и че единствения носител на всяка власт е Христос, можем да заключим, че евангелието на Матей подтвърждава, че точно той давайки ключовете на Царството небесно на Петър, поставя в ръцето на един човек, упражняването на тази истинска и царствена власт. Така Петър става “викарий” на Христос. Ключовете служат за опазването на едно скъпоценно добро: това поверено на Петър е управлението на душеспасителните истини. Властта на ключовете следователно има поучителна, авторитетна и нормативна стойност. За това доктрината на католическата Църква за едно първенство дадено на Петър, за доброто на верните и в общение с другите епископи. Този откъс от евангелието не говори за приемниците на Петър, а само за неговата функция. Въпреки всичко е ясно подчертано от неговото значение, че властта поверена на Петър е трайна, както и Църквата. Ще завършим тази беседа с думите от Втория Ватикански Събор, който признава Христос като ключ на цялата история: “Ето, Църквата вярва, че намира н нейния Господ и учител, ключът, центъра и целта на цялата човешка история” / GS 10/.
Археология
Единият от изворите от който черпим информация за двамата апостоли това са археологическите находки в Рим. Първият обект са катакомбите на св. Себастиан.
Тази археологическа находка е открита през 1915 до древната Виа Апия под базиликата на св. Себастиан, която преди откритието на тленните останки на този мъченик се е казвала “Базилика на Апостолите”. Тази базилика е била място за събирания и култ, посветен на св. Петър и Павел. Това е документирано от 121 стенни надписи на латински и 37 надписа на гръцки. Някой от тези надписи свидетелстват, че на това място са се служили така наречените погребални банкети извършвани върху гробовете. За съществуването на това място свидетелстват и някои ватикански документи като Либер Понтификалис, който присъжда на епископа на Дамаск основаването на църква построена върху мястото където под мраморната плоча почиват тленните останки на апостолите Петър и Павел. Тъй като е трудно да се приеме преместването на тленните останки на това, някои документи говорят само за полагането на главите, а освен това залата не предлага нито едно доказателство за съществуването на гроб. В този случай се предполага, че в произхода на този култ стои убеждението, че на това място са живели двамата апостоли, тъй като на това място се е намирал еврейския квартал. Това го потвърждава и папа Дамас.
Някой учени смятат, че на това място са се намирали може би реликви или предмети принадлежали на апостолите, които са били причина за отслужването на култа в тяхна памет, по време на преследването на християните в първите векове.

Втората археологическа находка е базиликата в която всички поклонници, които посещават Рим не могат да не посетят. Това е базиликата св. Петър построена на Ватиканския хълм.
Една много стара традиция, потвърдена и от литургични текстове, посочва че мъченичеството на Петър и неговото погребение са били точно на този хълм. Много са доказателствата за това събитие: презвитера Гайо, чието свидетелство е потвърдено и от Йероним, от Деянията на Петър и Павел, в които се говори за погребението на двамата апостоли под цирка на Ватиканския хълм. Либер Понтификалис, свидетелства че император Константин, кръстен от Силвестър и излекуван от проказа, изразява желанието да построи върху Ватиканския хълм базилика посветена на свети Петър, на мястото където се е издигал хълм на Аполон. На това място императора пренесъл тялото на Петър и го поставил в гроб обграден от бронз и покрит със златен кръст.
През 1939 год., за да се увери колко от това което се свидетелства в горепосочените документи е вярно, папа Пий Х II дава разрешението за проучвания под олтара на Изповедта, независимо от техническите трудности свързани със стабилността на купола.
Разкопките доказаха, че император Константин е имал основателни причини да построи базиликата точно на това място. В действителност, за да може да я построи е трябвало да преодолле множество трудности, които е би могъл да избегне ако я беше построил на друго място.
Откритията от археологическите разкопки направени през периодите от 1940 до 1950 и от 1953 до 1958 предизвикаха не малко недоумения и проблеми. Робът, идентифициран от първите археолози, като гроба на св. Петър, бе намерен разрушен и празен. Този факт довел до твърдението,че костите са били преместени в ве дна малка ниша под червената стена. Въпреки това хетерогенния характер на костите намерени в тази вдлъбнатина не позволява присъждането им само на един човек. Но на тази съща червена стена археолозите намират надпис на който ясно се чете “Петър е тук”. В един скрит ъгъл във ватиканските подземия археолозите намират кутия с кости, които от направените химични анализи се оказва, че са принадлежали на идивид от мъжки пол, със здраво телосложение, на около 60-70 години – следователно на човек отковарящ на телесните характеристики на Петър. Следователно можем да заключим, че мавзолея, който днес туристите посещават в базиликата е паметника построен върху мястото на мъченичеството на Петър и може би дори и неговия гроб.

Третия обект свързан с двамата апостоли, който днес туристите посещават е базиликата Свети Павел извън градските стени. Този храм е построен през 324г. също от император Константин в памет на апостола на езичниците. Най-старото свидетелство за погребението на св. Павел на Виа Остиензе е представено от Еузебии Кесарийски в неговата История на Църквата. В този документ намираме текст написан със сигурност през 199 и 219 година, който казва: “Аз мога да ти покажа трофеите на апостолите. Ако отидеш на Ватикана или на вия Остиенсе, там ще намериш трофеите на основоположниците на Църквата”.
За съжеление по време на пожара през 1823, който разруши базиликата, не се е успяло да се осъщестят археологически разкопки, но от този пожар явно се вижда, че базиликата построена от Константин ц била объртана на изток, посока ,която е била променена по желанието на тримата императори Валентитиян, Теодоси и Аркадий през 386 г.
През римския период площада на който се намира базиликата е било обширно поле служило като малко гробище. По време на разкопки през 18 век около базиликата са намерени гробове, паметни плочи и погребални сгради.
По традиция се смята, че апостола е погребан на това място от неговия ученик Тимотей и от една римска богаташка, която е притежавара малък терен тук. Най-важното окритие свързано с апостола по време на възстановителните работи е мраморна плоча с надпис “Апостол Павел мъченик”. Не се знае все още дали е от времето на Константин или от времето на тримата имератори. На тази плоча са намерени малки вдлъбнатини, които са свидетелство за традицията да се поставят от покланичите зрънца от тамян, лен и ароматни масла служили като реликви.

Св. Павел
Той е една от най-колоритните и големи фигури в живота на зараждащата се църква. Неговата личност е от най-интересните и противоричиви, не само защото е първия който дава систематичен поглед на християнското мислене, но и защото преди да срещне Христос по пътя за Дамаск е бил яростен гонител на христовите последователи.
Основните източници от които можем да черепем информация за него са преди всичко посланията му и независимо че те нямат биографичен характер ни представят безценна информация за неговата личност. Другия източник са Деянията на Апостолите, които със сигурнст са най-системетичния извор за живата на Павел. От тях ясно се вижда,че живота на Апостола е белязан от два периода. Първия е така наречения “период без Христос”, а втория е “живот в Христа”.

Кой е Павел без Христос? На този въпрос ни отговаря самия той, казвайки: “Юдиен, роден в Тарс Киликийски, обрязан в осмия ден, от рода Израилев, от племето на Вениамин, евреин, син на евреи, фарисей по закон, гонител на божията църква по ревност, по правота на закона безпорочен.” Какво значи всичко това?

Тарс, родния град на Павел се е намирал извън границите на Израел в Мала Азия. Този град е бил под законодателството на римската империя, което означава че всички от Тарс са римски жители и се ползват с облагите на всеки притежаващ римско поданство. Точно това поданство дава възможност на Павел да се обърне към римския съд, и да бъде съден в Рим. Събитие, което му дава възможност да посети Рим и за известно време да проповядва божието слово в този град. За съжеление не знаем как родителите на Павел са придобили това поданство. Бидейки роден в Тарс, Павел израства в среда напоена от гръцката култура. Това му позволява да притежава една двойна подготовка – гръцка и юдейска. Първата му позволява да подържа контакти с римско-гръцките среди, с така наречените езичници, а втората с евреите. Тези контакти без съмнение са улеснени от двуезичието, което освен че му позволява да се вмести добре в двете култури, улеснява неговата бъдеща мисия.

Втория важен елемент от неговата автобиография е, че освен че е римски гражданин, Павел е и евреин син на евереи. Това уточнение от негова страна показва, че произлиза от автентично еврейско семейство. Това означава, че независимо семейството му се намира извън Израел е запазило привързаността си към националното и племенно потекло. Тази привързаност се изразява във възпитание според изискванията на Закона Божий в една строга и затворена среда. През целия си живот Павел остава горд от факта, че е роден евреин, и запазва към своя народ синовна обич и нежност, които се превръщат в страдание поради коравосърдечието на евреите към Христос. Именно това страдание успяваме да уловим в посланието до римляните, в което четем: “изпитвам голяма нежност и постоянно страдание в моето сърце и дълбоко в сърцето си желая и се моля на Бога за моя народ, да бъде спасен”.

Тъй като е потомък на евреи Павел е обрязан в осмия ден от раждането му, и му е дадено еврейско име, принадлежало на най-важната личност от неговото племе – Саул – което означава Поискан от Бога. По-късно е бил изпратен в Йерусалим да учи в школите на най-видните равини. Следователно можем да заключим, че в първия период от своя живот Павел е бил римски гражданин, гаражданин на Тарс, учеинк на Гамалиел, следователно с едно много високо образование, роден лидер, активен член на неговата общност. Това са титли, които го поставят между елита на обществото, било то поради образованието, било поради богатството и способността да управлява. От всичко това се вижда, че Павел е имал възможност за блестящо бъдеще, но влизането на Христос в неговия живот изцяло променя тази изгодна ситуация. Поради Христос изгуби всички тези привилигий, и самият той сам ще го каже по-късно: “Заради Него от всичко се отрекох, и всичко сметнах за смет, за да спечеля Христа”.

Св. Павел - живот в Христа
Обръщането или по-точно новото звание за което е избран, води Павел до една нова и неочаквана ситуация. На пръв поглед всичко изглежда като едно откъсване от всичко старо. Всичко се разпада на парчета: идеалите, които до сега е хранил, спазването на Закона, неговото усилие да бъде праведен пред Бога. Но в тази трагична на пръв поглед ситуация за Павел изгрява нова светлина. Пред Павел проблясва сигурността, че Бог продължава да бъде с него. От този момент нататък ще се чувства като “сграбчен от Христос”, и не ще се уповава в това което прави за Бога, а само в това което Бог прави за него. Не без причина званието на Павел по пътя към Дамаск се счита за второто важно събитие от християнската история след смъртта и възкресението на Исус.
След неговата кръщение, Павел остава няколо дена в Дамаск, след което се отправя към Арабия, в територията на Набатеите не далеч от Дамаск, където ще се върне по-късно да проповядва евангелието.

Три години след случката в Дамаск, Павел се представя в Йерусалим, сблъсквайки се с недоверието на християнската общност в града. При това си посещение в Йерусалим се среща с Петър и Яков. По време на прибиваването си в Йерусалим се опитва да проповядва евангелието на юдеите, но бива отхвърлен и принуден да напусне града. Тогава Павел разбира, че е избран да проповядва между езичниците. По време на събора в Йерусалим през 49 г, на който Павал и Варава носят доброволните помощи от Антиохейската общност, Павел получава разрешение да проповядва евангелието извън пределите на Израил, или на езичниците. Веднага след събора Павел тръгва за първото си мисионерско пътуване от общо три. През всичките тези пътувания Павел създава нови общности, с които поддържа постоянен контакт, за който сме свидетели от посланията му до тези общности, които намираме в Новия Завет. Резултатът от тези мисионерски пътувания е евангелизирането на южните райони на Мала Азия, остров Кипър, Македония и Акая, източната част на Европа, Галация, Фригия, Ефес. След завръщането си от третото пътуване Павел изразява желанието си да стигне до Испания, но бива арестуван и съпроводен до Рим за да бъде съден от римски съд, тъй като е римски гражданин.

Да дойде в Рим е желанието, което Павел подготва с много търпение и осъществявяа за първи път през 60 год. Пристигането му в Рим озаначава за него пристигане в сърцето на Римската имерия, в сърцето на езичеството. Единствената информация с която разполагаме е, че по време на прибиваването си, на Павел е разрешено да живее за своя сметка с един от пазачите. С две думи можем да кажем, че е бил под домашен арест. Тази ситуация му позволява да проповядва свободно евангелието. Традицията казва, че къщата в която е живял през този период се намира на мястото където днес е Църквата на св. Павел.. За съжеление на притежаваме повече информация за неговия престой в Рим.
Единствената сигурна информация, която имаме отностно двамата апостоли и тяхното пребиваване в Рим е тяхната мъченическа смърт по време на преследванията срещу християните по времето на Нерон. Светото писание не и дава информация за тяхното мъченичество, независимо че краят на евангелието на Йоан може би намеква за тяхната жестока смърт. От античните документи намираме свидетелството на Тертулиян, който презIIIвек след Христа пише: “Петър беше разпнат на кръст, а Павел обезглавен. Четем в книгата на Кесарите: Нерон първи окървави в Рим зараждащата се вяра. Точно токава, Петър бе ръзпнат на кръст, а Павел получи чрез мъченичеството си един нов живот”. Тези събития са се развили на Ватиканския Хълм, където се е намирала цирковата арена на Нерон на 29 юни 64 /67/ год.

Точно поради тази причина култа към двамата апостоли Петър и Павел, съществува от първите години на християнството. Те са считани винаги като покровители и водачи на Църквата. В голяма част Рим дължи своето величие на тях, защото Божието провидение ги съпроводи и двамата във вечния град, превръщайки го чрез тяхното мъченичество в център на християнския свят. С литургията на 29 юни в която честваме двамата апостоли изразяваме с цялата Църква уповавението си в тези, от които получихме първите дарове на вярата.